Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

На Иван Трифонов и Димитър Янков

Това не беше поредната ми женитба по онова време. Бях направил вече първата си серия от бракове и се надявах да намеря вече последната жена в живота си. Тя задължително трябваше да прилича по нещо на баба ми Роса, която е разнасяла мъжете по къщята им след многократно опитване първо на патока, после на първака, и накрая на двойно препечената сливовица на казана за варене на ракия. Дядо беше слаб и изтощен от седемгодишната война и варенето на ракия бе възложено на баба. Ние не ходехме на война, но ходехме по жени. Между другото ходенето на война е по-безопасно от съдбата, която на нас се бе паднала – ходенето по жени.

От войната можеш да излезеш дори без да те ранят и със сигурност във войните са избити далеч по-малко хора, отколкото по време на сексуалната революция, която включва бактериологичните оръжия като сифилис, СПИН, трипер, катар и други продукти за масово унищожение. Дядо се бе разминавал със смъртта девет пъти и нейните стъпки още си личаха по кожата му, колчем се съблечеше баба да го изкъпе в коритото. И във всяка от стъпките си бе засадила по едно парче олово. Ние засядахме по траншеите на сладкарница „Прага“ още от девет сутринта и чакахме студентките от ВИТИЗ да напълнят заведението. Бяхме сериозна група, голяма част от които бяха ответи впоследствие или от цироза на черния дроб, или от някоя студентка, която по разпределение зачерняше някого в провинциалните театри. Аз се съпротивлявах на момичетата, рецитирайки им Христо Фотев: „Жени, вий идвахте срещу ми – аз бях готов…“ Тогава минавах за най-богатия поет, защото работех в „Кремиковци“ и взимах солидна заплата като стомановар и кранист впоследствие.

Освен това публикувах във всички литературни вестници и списания, някои от студентките дори били кандидатствали с мои стихове и аз светех, потопен в собствена светлина като пържола в гъбен сос. Но парите имат чудното свойство да свършват бързо и на другия ден минавах през шкембеджийницата на „Сточна гара“, кръстена със странното име: „Бирария „Искар“… Нивото на клиентите можеше да се определи и по сбърканото име „ИскАр“, въпреки че трима поети тогава я възпяхме в стихове – Георги Рупчев, Владимир Левчев и аз. Разликата при излизане от стихотворение за бирария „ИскАр“ и от самата бирария е миризмата на бира, шкембе чорба и чесън – от стихотворение се излиза със светнали очи, от бирария се излиза вмирисан на чесън… Студентките и бъдещи актриси обаче знаеха, че съдбата на гениалните поети и артисти винаги се е пресичала по-често с долнопробни шкембеджийници, нежели с бални зали. Момичетата идваха с нас в квартирите, но се разделяхме с някои от тях на другия ден още на входа на бирария „ИскАр“… Те правеха всичко това, което баба ми никога не би направила. И търсехме в жените нещо средно между ухаеща на френски парфюм актриса, която с любов бели чесън за изтрезвяващото шкембе сутрин… В шкембеджийниците мъжете изтрезнявахме от алкохола, момичетата изтрезняваха от любов…

В съседство до сборния пункт „Прага“, точно срещу ВИТИЗ бяха отворили унгарски ресторант „Будапеща“… Бе най-скъпият ресторант в София тогава, спираха дипломатически коли пред него, за да оставят такива, които никога не са яли шкембе чорба. Или са й забравили с времето вкуса. Бъдещите актриси въздишаха през прозорците по тях, а ние мислехме, че въздишат от стиховете ни. Но един ден, о, един ден взех хонорара от първата си книга. И когато момичето с мен – най-хубавото, разбира се, от всички – бе готова да ми откаже да дойде с мен, аз му предложих да обядваме в ресторант „Будапеща“.

И тя веднага разбра, че въобще не е сгрешила, че е кандидатствала с мое стихотворение, че даже са я приели с това стихотворение и че, благодарение на това стихотворение един ден ще се върне в провинцията, но като актриса, където ще пристане на някой местен фактор в единствената партия тогава. Няма аплодисменти на света, които да подпалят очите на една актриса така, както покана в ресторант „Будапеща“. Защото той не бе най-скъпият ресторант в София, което значи в България – той бе отворената врата към друг свят.

Светът на колите с червени номера. Седнахме до прозореца, за да може да я видят всички, излизащи от ВИТИЗ. Всички. И когато сервитьорът ни донесе най-скъпото блюдо шницел „Добра жена“ видяхме, че се приготвя с чесън така, както шкембето в бирария „ИскАр“…