Аз се страхувам от змии. Въпреки възхищението ми от тях. От раздвоения език – до опашката. Гъвкавостта на тялото, извивките му, спокойното движение на смока, който се прокрадва като мощна вълна, после прегръдката на смока, любовната целувка с отворени очи. Жертвата, която се е сгушила в него. Смъртта на жертвата. Нейното спокойствие. Сигурно е от очите, които казват: „Твоята смърт е моят живот.

Всяка твоя клетка продължава да живее после в мен.“ И химията разглобява жертвата, а елементите от пъзела сглобяват ново тяло – от езика до опашката. Защото жертвата е пъзел, който химията на змията ще преподреди наново – цялото познание за живата материя, сглобено от змията… Гъвкавостта й – това е азбуката на вселената. Познанието. Навита на пружина, змиеукротителят пред нея - Рибонуклеиновата киселина…

Генетичният код на човечеството в една навита на пружина змия. Произходът на мъжа от жената… И цялото всемирно познание в движението на танца… И раждането на змията… Раждането на змията. Било е лято. Тежко лято. Между воденичните камъни на слънцето и земята Господ насипвал човеците като зърно. „На прах ще станете“ и на прах е ставало цялото човечество там. Между воденичните камъни на земята и слънцето. И между тях – най-личната мома на село.

Сигурно ми е била роднина, щом е била толкова красива. И такава една тежка, гъста мараня – чак се вижда как по нея се катерят душите на умрелите. Лежи до Хайдушкото кладенче и гледа как по стълбите на маранята се катери собствената й душа. Но я връща после, защото още ще й трябва – има работа да вършиш. Виметата на кравите са натежали и сипят мляко подир себе си.

Змиите обичат мляко и най-личната мома е натрила с кравешка тор виметата. Змиите не обичат тор, змиите са чистници. Като онази моя леля, която съскаше на прага, ако се опиташ само да й влезеш обут в къщата. Но тя не е лична мома, нищо че ми е леля. Най-личната мома е на Хайдушкото кладенче. Пила е мляко направо от вимето – преди да го намаже с тор. Сукала е и ухае цялата на мляко. Чак тялото се е разляло в дрехата – като млякото от онази чаша вчера, дето котката я бутна от полицата, докато гонеше поганците от къщи.

Млечното й тяло е приело формата на литака… Само през пазвата прелива леко млечното й тяло – така прелива водата през менците, когато се люлеят на кобилица. А наоколо – такава жега и небесният мливар смила нашите тела. Само нейното не смее. Защото е млечно още тялото й, Господи. И не е още грешно тялото й, Господи. И няма никога да стане грешно… И Господ даже се страхува да не стори грях. Но змията носи грях в себе си. И пълзи по следите от мляко, които оставят кравите подире си. Натежалите им вимета са излъскани вече от тревите – торта е паднала от тях. И един смок вече пие от там. И на кравата й олеква все повече, все повече…

Слънцето прежуря, Господ нарамва чувала със смлените души и тръгва. Оставя ни да се оправяме кой както може – утре ще му се отчитаме. Едно новоизлюпено змийче се отклонява и наднича в деколтето на момата. Но не е мляко това. Тя е полуотворила уста и от там дъхти на мляко. То се вмъква все по-дълбоко и по-дълбоко. Все по-дълбоко и по навътре… И почва да иска мляко. Защото то е втората природа на момата. То е нейната Рибонуклеинова киселина, която се е сгъстила в утробата й. Приела е форма. И момата пие мляко, и коремът й нараства – ден след ден, нощ след нощ. Почват да се носят приказки из село – от поглед, казват, хванала. Защото нито един не се е похвалил с нея. А такава лична мома е като срамна въшка на чело – трябва да се похвалиш. Залинява, пък пълнее. И тогава се сетили за баба. Знаела всяка билка за какво е, къде точно под възглавето да се сложи, под прага колко косъма от дървения гребен сгънати по определен начин да се мушнат. И с послание – ама не на хартия.

Баба не знаеше да пише и караше с познанията, които змията е донесла на жената първом. Само крокодилски зъб не е хвърляла в бунара баба, защото не беше чувала, че такова животно има. Дошла тя като линейка в къщата на най-личната мома. Не точно нейната, а на баща й къщата. Защото е грехота при жив баща дъщерята да се шири в бащинията си. Защото, нарече ли една къща за своя детето, то родителя скоро Господ идва да си го иска от щерката, че брашно му трябва. Първо телеграми праща – коляно ще го завърти, ръка ще се подуе, окото към комшийския двор спира да наднича… Баба се помотала насаме с момата, пипнала я тук, там я пипнала. Усетила – нещо мърда в момата. Подпитала я това-онова, ама какво да й каже момата, като нищо не знае.

Баба се прекръстила три пъти с думите: „Оле-ле, пресвета Богородичке, на мен ли се падна Дева да израждам?“, защото вече й станало ясно, че не е празна момата. Извикала тя помощнички, рекла им да сложат котле с прясно мляко да къкри на мангала, а момата завила през глава с черга над котлето. По едно време изпод чергата нещо изсъскало, пропълзяло под нея и се проснало змийското тяло насред собата – бяло, бяло, бяло беленичко… Като преспа сняг край дувар напролет. Раздвоило език, а момата съска над котлето под чергата… Какво е станало с момата после никой нищичко не знае… Разправят само, че чужд човек повече не прекрачил в къщата – някакъв смок се навъртал наоколо и никого не пускал… И даже сянката му била бяла, тъй разправят…

*От фейсбук