Всяко прощаване с предходната година е телеграма до вечността: "Ето, аз идвам. Пътувам добре. Посрещни тези, които искаха да пътуват в Първа класа на живота, но се отказаха и слязоха на предишната спирка"...

Тази година загубих приятели - леко да им е небето на онези от тях, които отидоха да организират посрещането ми горе, ама има да почакат. Станах по-сладък с две единици... В колекцията влязоха няколко десетки картини - някои спасих по битаците, някои ми дадоха приятели, някои влязоха ненадейни и очароващи... Запазих приятели - всяко съхранено приятелство е ново приятелство. Защото не ти е омръзнал в изминалата година някой и продължаваш да го преоткриваш.

Преоткрих дъщеря си, внукът ме изненадва. Дъщеря ми още може да се влюбва и да плаче - това е прекрасно. Не губи сълзите си, тате. Те са онези камъчета, по които Бог винаги може да те намери, ако се изгубиш в голямата гора на живота и да ти помогне. Написах и издадох две книги и половина - половината сега я пиша.

Получих най-великото признание за роден в тези Балкански ширини - признание в родния ми град Габрово, въпреки Библейското: "Никой не е пророк в собственото си село"... Това, че станах Почетен гражданин ме кара да правя още за него. И, искам да ви кажа, че нищо от тези неща не бих постигнал, ако до мен не е Милена. И приятелите ми... Обичам ви. Бъдете здрави. Защото ни предстоят поне още петдесет години да изпратим заедно. Защото не се полакомихме и не хванахме нито експреса, нито бързия влак на живота. Да отворим прозореца и да усетим онзи прекрасен ветрец, който ни прави да се усещаме живи. Обичам ви. Бъдете...