Понякога ми се струваше, че отмята рязко глава назад, като човек, на когото перчемът му е влязъл вече в очите. Или поне, че закрива този перчем очите му, а той трябва да види нещо. После си давах сметка, че това високо чело не може да има перчем. Челото се удължаваше и от това, че косата постепенно отстъпваше територии и вече се отдръпваше към темето.

И тогава си казах: „Заради веждите е. Заради тях отмята така отривисто глава назад, да ги върне на мястото им“… Можеше да го водят в училище като илюстрация на стихотворението на Вапцаров: „С него, живота, под вежди се гледаме строго“…

Седеше с дни в „Тихия кът“ в кафенето на писателите. По-късно разбрах, че нощно време го напускал и с тайфата забиваше към парк-хотел „Москва“, после минаваше през „Раците“ с тези, които още не бяха окапали… Защото не всеки можеше да му удържи на запоите…

Тогава се появяваха академиците и професорите край него – Здравко Петров, Исак Паси, Тончо Жечев… Но те бяха прокуждани към обяд от вече изтрезнелите Гошо Трифонов, Захари Каменов, Вежди Рашидов, Дончо Цончев, Христо Калчев… Понякога и аз, а после – и аз… Докато се слея с компанията. Джагаров мълчеше и ни се радваше.

Разбира се – покровителствено. С нужния респект. За неговата алкохолна издръжливост, вероятно придобита и по време на следването му в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва, се говореха легенди. Един път обаче не съм го видял пиян. По-скоро превъзбуден в компанията на академиците при спор с тях, отколкото от водката. Значи, по-упойващо му действаше разговорът, не водката.

Веднъж някакъв навлек последвал компанията. Винаги се намират такива. И никога не тръгнах с тях, докато Джагара един път не ми каза: „Идвай с нас… Ама, без скандали“… Знаеше ми нрава. И ме обичаше повече заради приятелството ми с Усин Керим…

После и мен заобича, чини ми се. Та някакъв тръгнал и когато на бай Георги му писнало, кимнал на Георги, шофьора си, да си свърши работата. Георги беше набит, с шкембенце. Имаше вид на добродушен мечок – такава му бе и походката. Ако Джагаров му дадеше назаем чело, пак нямаше да се получи желан резултат, защото имах усещането, че темето му започва от веждите. Не, не темето – вратът му започваше от веждите.

Последвал Георги натрапникът, но се върнал от тоалетната без него. На другия ден идва в кафенето на писателите – син, син… И на отоци. Пристъпва, ама плахо пристъпва в „Тихия кът“ и, като се увери, че шофьорът го няма още, започна от вратата:

„Другарю Джагаров, пък вижте какво ме направи Вашият шофьор снощи“. Джагаров го пита и го разпитва как е станало това, оня казва, че последния път снощи, като отишъл в тоалетната на бара дошъл Георги, шофьорът и… И резултатът пристъпва от крак на крак пред него, ама не смее нито да седне, нито да тръгне без разрешение.

И Джагаров отговаря риторично: „Ти някога да си ме виждал да ходя до тоалетната“, и го пусна да си ходи. Какви бяха тези бъбреци, при количеството водка, която обработваха, как не алармираха подведомствените им органи да се задействат, вероятно е медицинска тайна.

Но дойде 1989 година и Джагаров усамотя. Все още го намирах с няколко мускетаря – Вежди, Гошо Трифонов, Ицо Калчев… Но… толкова… Започна да запустява като нива, върната на старите собственици. Веждите му растяха и вече добиваха цвета на паламидата – сигурен белег за пустееща нива.

Дори четиристишието „С нас Москва е в мир и бой…“ му го взеха от химна… Хвърли шумно партийния си билет, но това, освен че не помогна, ами старите съпартийци и академици заради хвърления партиен билет постепенно го изоставяха.

После съвсем го заразяха... Наистина заприлича на пустееща нива, която копнее за зърно. Последният път, когато се видяхме, бе на събрание на СБП. Тогава не бях напуснал тази организации, превзета от хора, чели само себе си. А когато човек се съизмерва със себе си той не може нищо друго да прескочи, освен собствената си сянка. Въпреки че сянка се прескача само при ядрен взрив, когато остава секунда след като тялото вече се е изпарило. Така поне съм чувал, а аз съм чувал много неща.

Включително и… Включително и мълчанието на Джагаров съм чувал. На събранието бях взел и сина ми. Беше четиригодишен и непрекъснато дърпаше приятелите ми за пешовете на саката и питаше: „Чичо, ти записа ли се комунист?“ Бе се научило вкъщи от нас с майка му, дори веднъж попита на улицата и тогавашния премиер Жан Виденов дали се е записал комунист.

Между другото, той единствен отговори утвърдително на въпроса. При предишни виждания с Джагара се шегувах, че мога да му стана поръчител и за набиращата скорост антикомунистическа коалиция, но и това нямаше да му помогне, защото не отговаряше на измислената от тях „точка за чисто минало“…

Със сина ми приближихме към бай Георги, той му се зарадва, прегърна го… Сигурно удавник така прегръща сламка… Или пустееща нива така дава сокове на случаен житен клас… Синът ми се гушна в него – моят баща отдавна е починал и на него му липсваше допълнителен дядо, на когото да се оплаче от баща си.

От майка си се оплакваше на тъста, но от баща си нямаше на кого да се оплаче. А това е голяма трагедия за едно дете и синът ми се гушна в бай Георги. После ми казаха, че вече бил болен от рак и чакал…

Синът ми обаче, вместо да се оплаче от мене, реши да му се хареса и леко се измъкна от прегръдката му. Всички се смееха на въпроса му дали са се записали комунисти, но когато малкият попита Джагаров, видях, че той не отметна главата си така, че да върне перчема на веждите нагоре. Погледна ме през този перчем и каза: „Ти си го научил…“

Не бях. Не исках. Бе една наивна детска шега. На която Джагаров не отметна перчема на веждите си. Защото вече не искаше да вижда този свят…

От фейсбук