Пролетта на 1984. В Полша снимам документален филм за техните обичаи. Как млади момичета пускат венчета от цветя в реката и ги наричат, та по това щяло да се разбере коя ще се омъжи до есента и така нататък. Заснехме каквото трябваше и се качихме на самолета за София.

Няколко секунди след излитането се чу страшен удар по корпуса. След миг от пилотската кабина изтича един униформен и започна да гледа през илюминатора. Взираше се под крилото. Върна се обратно. А ние си летим. Обаче самолетът зави и започна да се връща обратно. Отдолу на около сто метра само блата. Една стюардеса започна да обикаля и да пита как сме. „Ми добре сме, какво става?” „Нищо особено- каза тя-всичко е под контрол.” Да, обаче след малко стигнахме над пистите на летището, откъдето излетяхме.

Самолетът се сниши за кацане. И на двадесетина метра от бетона се издигна отново. Вече се изнервихме. Стюардесата отново мина, но лицето й вече не беше толкова благо. Каза, че нямало проблем. От крилото започна да изтича някаква бяла течност. От другата страна колегите казаха, че и от там е същото. Явно изпускаме гориво. След двейсет минути отново сме над летището. Отново се снишаваме и отново рязко нагоре. Някои започнаха да стават от седалките доста паникьосани. Стюардесата отново се появи-вече насила усмихната.

„Моля седнете и затегнете коланите!” До мен седи жена с бебе на ръце. То се смее, но майка му започна да пребледнява. Пита нещо стюардесата, но усмихнатата не отговаря. След 40 минути кръжене и изпускане на гориво, отново се насочваме за кацане на пистата, от която излетяхме. Но този път от двете й страни заедно с нас с пълна газ се движат пожарни коли и линейки.

След безкрайни 30 секунди докосваме земята. Един от задната седалка в паниката си сграбчва лицето ми. Блъскам ръцете му от очите си, вече сме на пистата. Жената с бебето до мен вика: „Спасени сме!” Още сме с 280 километра в час-мисля си аз. Но слава на Бога, самолетът след малко спира. Лошото отмина.

Слязохме и ни съобщиха, че при излитането се е скъсал болтът, който прибира единия колесник. Обикаляли сме около пистата, за да видят наземните служби дали колесникът се клати, или е застопорен и може да се кацне. Защото иначе на един колесник ще е страшно. И на сутринта щели да отремонтират самолета и отново да летим с него към България. Чужденците категорично отказаха и напуснаха летището. Ние, командированите нямахме избор. Докато чакахме транспорт обратно към града, наблюдавахме един стол, който беше изоставен близо извън витрините на аерогарата. Валеше дъжд, столът се мокреше. Май отдавна беше там, защото целият беше ръждясал. Един колега каза: „Мамка му, този стол ще ни надживее, дори и никога да не го приберат на сухо”. После ни закараха в хотел и който можа-поспа. Сутринта-отново в самолета.

Настанихме се. Представете си в какво настроение. Бяхме малко пасажери-само българите-другите, както казах, отказаха този полет. Тогава пред нас излезе командирът на самолета. С черна траурна лентичка на ревера. Предишната вечер пихме по едно с някои от екипажа и от тях разбрахме, че синът на този командир е загинал преди два месеца в самолета от Берлин който катастрофира над Кривина.

Та, командирът излезе и ни каза: „Знам, че във всеки от вас има страх. В душите ви нещо вибрира. Всички искате да видите роднините си. Аз ви гарантирам, че самолетът е ремонтиран и прибирането на десния колесник е изпробвано дванайсет пъти, както е по правилник. Така че бъдете спокойни и бъдете сигурни, че ще ви заведем в София здрави и живи.” Поглади черната лентичка на ревера и се прибра в кабината. Кацнахме в София нормално. Бях отслабнал с четири килограма. Жената с бебето не пътува обратно с нас.

От фейсбук