Вашингтон и Москва успокоиха топката, но дадоха простор на глупостта

Само преди месец войната между Русия и Украйна (с опция за световен конфликт) бе насрочена за януари – февруари 2022 година. Но след виртуалната среща между Байдън и Путин на 6 декември страстите по върховете рязко се поохладиха. Затова пък опасността слезе на по-ниското ниво, където неяснотата отваря безкрайни възможности за творчество.

Путин поиска

конкретика

– САЩ да

обещае

черно на бяло, че няма повече да разширява НАТО на изток. Едва ли ще го получи. Президентът Байдън ясно каза само, че САЩ и НАТО няма да воюват заради Украйна. Но ако трябва, ще наложи на Русия “икономически санкции от ада”. Какви по-точно, не каза. Смята се, че ще изключи руските банки от системата за международни плащания SWIFT. Това би било

нещо като

икономическа

ядрена бомба

Представете си например как България ще си плаща сметките за газа. Ще се наложи правителственият самолет да кара доларите в куфари, а в “Газпром” да ги броят банкнота по банкнота. Но това ще е малък кахър в сравнение с факта, че на стотина километра от българската граница ще се води война, в която може да бъде въвлечено и НАТО. Един американски сенатор даже предложи да се използва ядрено оръжие.

За да успокои украинския президент Зеленски, Байдън му обещава всякаква възможна военна помощ. На източния украински фронт вече се появиха така наречените “джавелини” (копия) – портативни противотанкови ракети, които преодоляват и най-модерните активни брони. Руските танкове нямат шанс.

На този етап на Байдън не му е до Украйна, тъй като в другия край на света расте като лавина

опасността Китай

да си прибере

острова Тайван,

а заедно с него и заводите, в които се произвеждат над 90 на сто от елитните микропроцесори в света. Това ще даде на Пекин тотално превъзходство в най-модерните технологии.

Едно време СССР и соцлагерът се сринаха, защото така и не се научиха да правят прилични микропроцесори. Сега в същото положение са на път да изпаднат САЩ и Европа. Така че Украйна отива на заден план, отпред излиза хладното разбирателството с Путин, пък макар и лицемерно, неопределено и неясно.

Едва ли обаче украинските политици ще се примирят с тази промяна. Тук не става дума само за президента Володимир Зеленски. Байдън даде указания да се изпълнят Минските споразумения, но едва ли киевският парламент ще ги гласува. Зеленски вече се оплака, че му се готви преврат, подгони един проруски олигарх и закри рускоезичните му телевизии. Я е оказал сериозен натиск да се даде реална автономия на Донецк и Луганск, защото това предвиждат Минските споразумения, я са му спретнали истински преврат.

Дали

украинските

патриоти ще

разберат

правилно

неясните

послания

на Байдън?

Едва ли. Те и без това са неясни и диалектически противоречиви.

Неяснотата е важен инструмент в ръцете на една велика сила, която се опитва да върти сложна политика на няколко фронта. И резултатите често са най-неочаквани. Така например, през 1990 г. президентът на Ирак Саддам Хюсеин, се срещна с американската посланичка Ейприл Гласпай, за да се оплаче от наглостта на Кувейт. Тя му отговори мъгляво, че САЩ по принцип не се месят. Саддам го разбра като зелена светлина да превземе Кувейт. По-късно това му струва и поста, и живота.

Между империите и малките държави има сериозни словесни разминавания. Например

диктатори

като Саддам

по принцип са параноици, иначе нямаше да са диктатори. Параноикът мисли манихейски – или си с мен, или против мен. Щом Ейприл Гласпай не му е забранила да нападне Кувейт, значи САЩ го одобряват. Вероятно така, мъгляво и недоизказано, са го насърчили да нападне Иран 10 години по-рано.

Но дипломатът на великата държава не се изразява дуалистично, а многозначно. И полифонично. Той казва – ние сме ти приятели, желаем ти доброто, но не вземаме отношение, оправяй се, както можеш. Вече си голямо момче.

В същото

положение

изпадна и

грузинският

президент

Михаил Саакашвили през 2008 година, когато нападна Южна Осетия и руските миротворци там. Може би са го потупали по рамото окуражително, но малко неопределено. В отговор руските войски разгромиха грузинската армия, Южна Осетия и Абхазия се отделиха от Грузия, а посланиците само вдигнаха рамене.

Тази липса на конкретност в симпатиите на великите сили е подвела много държави в историята. Например през юли 1914 г. германските офицери вярват, че ще убедят Великобритания да си остане неутрална, ако влязат във война с Франция и Русия. Още повече че Кайзерът е внук на кралица Виктория. А кой е този Поанкаре? Син на някакъв си метеоролог! Но явно и Лондон се е държал двусмислено.

През 1950 г. в една реч американският държавен секретар Дийн Ачесън изброява страните под американски чадър в Азия, но някак случайно пропуска Южна Корея.

Тази неяснота

вдъхновява

Великия вожд

Ким Ир Сен

към действие и той нахлува от север. САЩ внасят въпроса в Съвета за сигурност на ООН, но тук се създава нова неяснота – възмутен, представителят на СССР бойкотира заседанието и пропуска да наложи вето върху решението, според което войната срещу Северна Корея, а по-късно и срещу Китай да се води от името на ООН. И въпреки че СССР изпраща своите изтребители на помощ, председателят Мао затаява огромно недоверие към Москва. Това допринася за скарването след смъртта на Сталин.

Ето какви поразии

могат да нанесат

пропуските

и неяснотите във високата дипломация. Една такава неяснота вдъхнови Донецк и Луганск да се обявят за независими републики през 2014 година. Тогава Путин искаше само да прибере Крим, защото там е най-важната база на руския черноморски флот. Едва ли е планирал да отцепи Донбас и цялата рускоезична част на Украйна. Но и не можеше да им каже “Недейте!”. И после се забърка една седемгодишна каша…

Сега

Путин поиска

от Байдън

финализация,

да се сложи точка някак си. НАТО да удари спирачките, а Луганск и Донецк да получат автономия като Абхазия и Южна Осетия.

Уви, великите сили никога не слагат точката. Точката ще я сложи Китай.