В памет на Иван Радоев и Иван Русев

Бил е вече болен. Въпреки това седеше от другата страна на слушалката и ми слушаше рециталите. Понякога ще ме прекъсне и ще каже какво да пипна в стихотворението – тогава пишех стихове. Сега описвам как съм писал стихове.

Писане-то на стихове като сюжет за разказ. Добре, че не ми се налага със стихове да преразказвам проза сега. Имаше един съветски поет. При едно от честите си гостувания се похвали, че в „Литературная газета“ са му пуснали поема. При това му би-ли съкратили само хиляда стиха.

Разбира се, при съветското хоноруване това бе равносилно на хиляда рубли. А Олег Шестински обичаше да си угажда. Благодарение на този хонорарен „правилник“ възниква и начупеният стих. Маяковски решил да заблуди законодателството и изваждал от стиха дума, като я пускал под него.

После съвсем започнал да подрежда думите една под друга. А в поезията „стих“ се нарича ред от стихотворение. Възможно е това да е истината, възможно е да е една от легендите за Маяковски. Но истината е, че той пръв начупва стиха. После се появяват и калиграмите на Аполинер.

И тъй като споменавам Аполинер, италиянополяка френски поет – бай Иван Радоев току-що се бе върнал от Париж, където му направили операция на главата. Говореше вече бавно, но не, защото във Франция бе забравил български, а защото той така си говореше. Ама още по-бавно. Възхищавах му се на всичко – от поемата „Феникс“ до „Човекоядката“…

И му завиждах на раклата, където трупаше дванадесет години стихове, които не публикуваше. Защото не е бил съгласен. Толкова му се възхищавах, че дори не навдигах водката – тогава още имаше кафене на писателите в София… На „Ангел Кънчев“ №5…

Седях на пълна чаша без да пия и гледах бачо Иван. Той не се оплака нито един път от тумора. Дори го похвали, че си бил отишъл и сега го наболявала малко главата от операцията. При едно от нощните ми обаждания вдигна синът му телефона – нямаше мобилни телефони още – и ми каза, че баща му го няма. Но не ми каза, че е болен. И че е в Париж.

Чак сега разбирах, че сигурно е изпитвал чудовищни болки – не само от тумора, ами от доброкачественото образование в българската литература Христо Стоянов. Тогава живеех в Смолян, но в града ме отбягваха така, сякаш вече бях написал „Скритият живот на една помакиня“…

Когато я написах решиха, че с право не са разговаряли с мен, не съм имал работа… И, въобще, какво правя там, като мога да мина към гробищата. Смолянчани дори щели с удоволствие да ме занесат дотам. През същото това време ми обясняваха, че в Смолян са най-щастливите ми години и аз е трябвало да им благодаря, че с мълчанието си не нарушават моето щастие… Как беше: „Блажени години“…

Седяхме с бачо Иван в кафенето на писателите – аз се възхищавах на достойнството и таланта му, той се възхищаваше на моята лудост. Веднъж бе дошъл в Смолян. Мене тъкмо ме бяха пуснали от милицията. Бяха ме прибрали за известно време, защото бях казал, че не чета Тодор Живков. Освен, че не го четях, бях написал и едно стихотворение за него. И се видяхме с него. Беше драматург на театър „София“, а смолянският театър имаше някакви отношения с него. Попита ме защо са ми потънали гемиите, и аз му казах откъде излизам. И защо…

И, въобще, защо не съм му го казал това стихотворение по телефона и ми го поиска. Носех го със себе си. Написано на моята пишеща машина „Марица-12“, заредена с двуцветна лента поради което буквите се отбелязваха половината сини, половината червени на листа. И изведнъж бачо Иван светна. И ми поиска стихотворението. Каза, че събирал такива стихотворения и даже имал една ракла, в която ги държал.

Така разбрах за раклата. Да попаднеш в тази ракла за мен беше много повече, отколкото публикациите в централните издания тогава, издаването на стихосбирка, положителен отзив от Любен Георгиев в „Литературен фронт“… От друга страна значеше никакви публикации и хонорари, спиране на тока, вересии в магазина…

Въобще, трябваше да се избива с начупени стихове после… Седяхме с оперирания Иван Радоев, той говореше бавно, а аз още по-бавно попивах всичко, което ми казваше, когато чух: „Христо, защо притесняваш нощно време адаша и го будиш в три часа да му четеш стихове?“

Иван Радоев бил болен и трябвало да го щадим. Собственикът на гласа излезе от невидимата част на зрението ми. Първо една огромна и нежна ръка, после лакът, който мести стол, после напрегнатото от това движение рамо, после главата…

Иван Русев, също драматург на театър „София“, обявен за дисидентско свърталище по онова време. Иван Радоев се усмихна. И ме спаси.

„Адаш, рече, в интерес на истината Христо пък никога не ми се е обаждал след един часа…“ Два часа разлика. Нищо повече от два часа разлика…

*От фейсбук