"Морето е дом на носталгията. То ни праща по далечни земи. Разделя ни от нашите майки и приятели. Не заем ще се върнем ли отново някога..."

Така пееше незабравимата Сезария Евора, чиято душа полетя над островите Кабо Верде на днешния ден преди 10 години. Това е повод да си припомня за тази необяснима моя любов, която се пръкна в Африка и ме следваше по целия свят. И все още върви след мен. Босонога, тантуреста, необяснима...

Още виждам пурпурния заник на слънцето след онзи зноен ден през пролетта на 2001 г., в който с двама приятели седяхме под навес от палмови клони в Тако Бей, Гвинейския залив, заровили пети в ситния пясък. Пиехме ром с кокосово мляко и слушахме Сезария Евора, гледайки Атлантика. Беше жега, а кадифеният й глас сякаш караше кожата ми да настръхва.

Mar e morada di sodade - "Морето е дом на носталгията". Пуст плаж, залязващо слънце и вълни, които бавно умират при срещата си с брега... Така пееше тя, а аз го усещах физически с тялото си. Дълго след това имах чувството, че където и да пътувам по света, все чувам познатия й кадифен глас. В нюйоркски таксита, в испански тапас барове, в албански хотели... На най-различни и неочаквани места. Сякаш ходех по петите й.

Сезария Евора бе станала известна с това, че на концертите си излиза да пее винаги боса. Така както го бе правила години наред в кръчмите на родния й Сао Висенте. И така както ходят повечето обикновени и бедни хора на островите Кабо Верде.

Сезария бе отраснала сама, защото майка й не можела да се грижи за нея. В някои от песните си тя разказваше за кабовердеанските жени. Притиснати от беднотията, мъжете им - повечето рибари или моряци - ги оставяли и тръгвали да търсят работа по широкия свят. Някои изпращали известно време новини и скромни суми вкъщи, други така и никога не се обаждали повече. Много жени от островите били принудени сами да отглеждат децата си. Тази орисия не отминала и самата Сезария.

Тя става световна звезда чак в последните години на живота си. Но въпреки славата, прожекторите и червените килими никога не изневерява на стила си. Винаги излиза боса на сцената, без значение дали е в Париж или Москва. В почивките никога не напуска, а остава на сцената, сядайки до една малка масичка, където пуши и пие бренди докато оркестърът й забавлява публиката. Както е правила през целия си живот, докато пее по кръчмите, за да издържа семейството си...

През лятото на 2003 г. бях на концерта й във Вашингтон. Пушенето на обществени места в САЩ е престъпление, но тя си запали цигара на сцената. И сякаш с жест подкани всички да направят същото. Американците я гледаха смаяни няколко секунди, след което мълчанието на публиката се трансформира във взрив. Всички бяха на крака. Някои наистина си запалиха цигари. Беше като революция, бунт срещу системата! Сякаш Гражданската война току-що бе свършила и Томас Джеферсън бе освободил робите. Бели и черни танцуваха заедно...

Есента на 2004 г. ме завари в Адис Абеба. В цялата етиопска столица нямаше по-култова кръчма от "Силвър булет", която се стопанисваше от Пешо - 27-годишен предприемчив българин. Влизам една вечер и го намирам зад бара да налива поредния ром на съсухрен мъж с матова кожа.

Ей, Жилберто, това е Георги, българин като мене. Представяш ли си, ние българите сме навсякъде, изстрелва фамилиарно Пешо. Жилберто е посланикът на Кабо Верде в Етиопия, но Пешо си го има за свой човек, защото всяка вечер гледа физиономията му зад бара.

Кабо Верде. Само като чувам магическите думи, се ококорвам срещу Негово Превъзходителство: "Познавате ли Сезария Евора?" Посланикът ми се усмихва широко: "А, значи сте чували за Сезария?"

"Шегувате ли се, та аз от години лягам и ставам с тази жена. Имам предвид, че дисковете й са заредени на уредбата ми вкъщи и не се вадят оттам. Слушам я сутрин и вечер. Имам почти всичко нейно, като изключим ранните й записи за радио Миндело през 60-те. Знам поне 10 нейни песни наизуст. Запомнил съм ги автоматично, по всички правила на сугестологията", започвам аз да обяснявам френетично любовта си към творчеството на Сезария.

Почвам да пея, изричайки без колебание онези странни думи, с които говорят в Кабо Верде: "Mar e morada di sodade. El ta separa-no pa terra longe. El ta separa-no d'nos mae, nos amigo. Sem serteza di torna encontra..."

Посланикът на Кабо Верде е като препариран. Очите му се насълзяват, брадичката му започва да трепери. Той плаче!

Не само аз, но и Пешо е сериозно притеснен: К'во му каза бе?

Почвам да обяснявам, че това е една песен на Сезария, в която се пее как морето е домът на носталгията, защото разделя хората от близките им и може никога да не се срещнат повече...

"Братко, луд ли си бе, да му пееш такива работи?! Този човек виси тук всяка вечер и е ужасно самотен, не искам с тия песни да му докараш някой инфаркт", казва Пешо вече съвсем строго.

Налива по един ром за всички. Изпиваме го на екс и всеки потъва в мислите си. След известно време Жилберто нарушава мълчанието: "Аз съм посланик, но всъщност Кабо Верде има само един посланик по целия свят - Сезария Евора".

Изпиваме по още един ром и Жилберто настоява, че трябва да отида на гости на Сезария в Миндело, Сао Висенте. Щял лично да се погрижи. Дава ми телефона си и настоява да поддържаме връзка, за да уреди посещението ми в Кабо Верде. Трябва само да видим кога Сезария ще бъде там, защото тя много пътува, добавя посланикът.

Не се наложи да ходя при Сезария на островите Кабо Верде, защото тя дойде в България. Концертът й в София беше през октомври 2005 г. Същия ден рано сутринта влизам в Гранд хотел "София" с наръч нейни дискове под мищница. Грабнал съм повече от десетина от домашната си колекция, защото любимата ми певица от Кабо Верде е в България и се надявам да получа автограф след пресконференцията. Определено трябва да съм най-нахалният от всички нейни фенове, защото искам тя да се подпише не на една от обложките, а на цяла дузина. Сезария ще пее вечерта в Зала 1 на НДК, но едва ли там ще мога да се преборя с тълпата почитатели.

Винаги съм се чудел на хората-фенове. Как е възможно да лапнеш по някого толкова, че да си склонен да чакаш часове любимата си звезда Абсурдно просто. Никога не съм можел да си го обясня. До момента, в който си дадох сметка, че аз самият съм се превърнал именно в такъв един екземпляр на вманиачен фен. Цяла нощ не съм спал от вълнение, станал съм преди изгрев, за да преслушам всички дискове и да реша кой да взема за подпис. Накрая след дълги колебания съм заделил настрана една камара различни обложки.

И ето ме, час и половина по-рано, влизам в хотела, където трябва да бъде пресконференцията, без никаква идея как ще си уплътня времето. Докато се чудя на кое от всички канапета да седна, за да изпия едно кафе, виждам Сезария. Сам самичка.

Върти се също като мен, оглежда се и явно се чуди накъде да тръгне. С нея няма никого, а и появата й във фоайето не предизвиква у останалите хора никакъв видим ентусиазъм. Стоя като вцепенен и си мисля дали пък халюцинациите не са една от отличителните черти на вманиачените фенове.

Не, не сънувам, това е Сезария от плът и кръв и върви към мен.

Решавам, че на всяка цена трябва да я заговоря. Започвам на английски, но тя ми отговаря на френски. Разменяме няколко реплики. Казвам й, че съм дошъл за пресконференцията и се опитвам да й пробутам камарата с дискове за подпис. Тя махва с ръка и обещава по-късно да ми даде автограф. Разбирам, че е разтревожена за успеха на концерта в София. За пръв път е в България и не е сигурна как ще я приеме публиката.

Пита ме: Познават ли българите Сезария?

Да, разбира се, отговарям аз.

Тя се оглежда озадачено и невярващо. Вероятно фактът, че се разхожда сама и необезпокоявана от никого в лоби бара на централен столичен хотел я кара да се съмнява в думите ми. Замислям се с ужас, че може би смята, че аз съм единственият й фен в тази непозната за нея страна.

И без това сигурно изглеждам нелепо с този наръч нейни дискове. Окачалка! Собствената ми мисъл ме разсмива. Тя ме пита защо се смея. Казвам й какво съм си помислил и това я кара също да се разсмее. Но сякаш пак нещо не й се вярва.

Пита ме пак: А, обичат ли българите песните на Сезария?

Чудя се как да убедя тази толкова обичана от мен жена от островите Кабо Верде, че в България има страшно много хора, които направо я обожават.

Единственото, което ми хрумва е... Чакай малко. Оглеждам се дали вече не правим впечатление някому, но не виждам никой да се интересува от нас. Навеждам се към нея и леко на ухото й запявам познатия куплет от "Морето е къща на носталгията".

Започвам първо плахо и несигурно: Mar e morada di sodade. El ta separa-no pa terra longe... Виждам как бузите й стават на две големи пухкави топки от широката усмивка.

Тя започва да пее с мен: El ta separa-no d'nos mae, nos amigo... И двамата продължаваме в един глас: Sem serteza di torna encontra...

Дует със Сезария Евора! Това надхвърля всичките ми мечти. Прегръща ме, целувам я по бузите. Тези кадифени, шоколадови бузи... Едва ли тази тъжна иначе песен е предизвиквала по-голям заряд от споделено щастие.

- Сега вярваш ли ми? Ти си много известна в България и хората тук те обичат. Ето, дори знаем песните ти наизуст, често без да разбираме какво пееш. Имаш много, много приятели. Трябва да идваш по-често.

- О, да ще идвам, казва усмихнато тя. - Вече знам, че имам много приятели.

Побъбрихме още малко, после се качихме с асансьора до втория етаж, където трябваше да бъде пресконференцията. Нямаше кой знае колко много журналисти, което бе добре дошло за мен и колекцията ми с обложки на албуми, защото ми ги подписа всичките. И към момента сигурно съм най-крупният в България притежател на дискове на Сезария, подписани лично от нея.

Вечерта Зала 1 беше препълнена. Имаше и правостоящи. Всички, които са били на този концерт, сигурно още го помнят. Но когато тя излезе на сцената и каза, че пее за своите приятели в София, аз бях абсолютно убеден, че тя пее само и единствено за мен...

*** *** ***

Сезария Евора почина на 17 декември 2011 г. на 70-годишна възраст на родния си остров Сао Висенте. Хиляди обикновени хора от архипелага Кабо Верде вървяха пеша след ковчега й, за да я изпратят в последния й път до гробищата на Миндело.

Някои бяха боси, а други пееха: "Морето е дом на носталгията. То ни праща по далечни земи. Разделя ни от нашите майки и приятели. Не заем ще се върнем ли отново някога..."

*От фейсбук