Той не е знаел, че сигурно пише последните си думи. Беше с обикновен мобилен телефон с копчета и вероятно заради това пращаше СМС-и на латиница.

„Ti si moito nesaglasie sas samia sebe si!“

Все още не мога да разбера какво точно значеше това – разочарование за собствените компромиси… Или насърчаване на моята лудост.

Но, каквото и да значеше, това бе важно за мен. Още повече, че бяха последните думи на Светлин към мен. Получих този СМС вечерта в 23часа и 59 минути. Сутринта той вече не е бил между живите.

Въпреки че това е било без значение за него. Защото беше спрял да вярва на живите. Всъщност, вероятно това е мъдростта. Мъдростта е да спреш да вярваш на живите. Не зная дали при всички мъдреци е така, но той като че ли повече вярваше в липсата на смърт, отколкото в съществуването на живота.

И всяка нощ, изкарана в ателието му в парка „Заимов“ само доказваше, че съм губил епохи без него. Познавахме се от много отдавна. Но никога не направих крачката. Казвали сме си по едно „Здрасти“, кимали сме си и… толкова. Не съвсем „толкова“. Защото усещах как ме изучава, наблюдава ме.

Беше прекалено фин, така си мислех, за да общува с толкова луд като мене. А моята причина да не скъся дистанцията бяха хората и хорските приказки. Най-големият ми грях в общуването с някой е било това вслушване в хорските приказки. Разпъвал съм чужди метри, с други мерни единици, но съм ги превеждал на моите мерни единици. С рулетки, разграфени на сантиметри аз съм ги превеждал на метри, а тези, разграфени на мили съм превеждал на сантиметри. Каквото и да значи това.

Говорили са ми как се обграждал и помагал на свои хора, а други… Навлизайки в колекционерството разбирах, че всъщност той не можеше да допуска бездарници около себе си. Имаше ясна представа кой колко струва и какво оставя в изкуството.

Купувал е картини от свои студенти. И се радваше, че е купил на Милко Божков картина още като студент. Обикновено се намирахме на „Шипка“6,у той се усмихваше тънко и ме питаше там ли спя. Наричаше колекционерството „тиха лудост“ и това трябва да бъде въведено като диагноза някога. В негова чест. Знаеше вече, че не спя, звънеше ми към един през нощта, палех колата и отивах в ателието. И говорехме. Или мълчахме.

Сутринта той хукваше да довършва несвършената през този живот работа, аз отивах пак на „Шипка“… Или по галериите. Според мен времето е измислено от мързеливите. От тези, които трябва да знаят дошъл ли е час да си легнат. И вдъхновението те са измислили. Защото „вдъхновението“ е тяхната извинителна бележка за несвършена работа. Всъщност всичко, което те ограничава не може да не е създадено от ограничени хора. На тях им трябват тези ограничения. И държавите са измислени от тях… Заради това хора като Светлин живееха в някаква „Държава на духа“…

И си търсеха сънародници между живите. Надявах се, че си търси сънародници. Надявах се, че сме земляци в това отношение. Появата му на изложба, появата му на представяне на книга бе ходене на земляческа среща. Не съм виждал човек да се радва така на успехите на другите. Ако говореше зад гърба на някого той го правеше с възхищение.

Не съм усетил нито един път да завиди някому. И приемаше нечии неуспехи като свои неуспехи. Тюхкаше се, просто не можеше да повярва, че някой се е издънил. Сигурно тези хора е възприемал като емигранти от тази Държава на духа. Или като гости, като екскурзианти.

Разбира се, че като домакин той е трябвало да ги посрещне, да ги нахрани, да ги разведе… Очакваше заселници, но не и емигрирали. Сигурно заради това бе престанал да вярва в живите, защото вярваше на безсмъртните. Защото най-великият недостатък на безсмъртния е липсата на завист. Първата крачка към него направих на една негова изложба на „Раковски“ 134.

Свилен Блажев ми бе дал един от малките си „Бъдници“. Носех я в найлонова торбичка и му я показах пред галерията. Попитах го дали да си взема една от неговите картини. Той ми показа най-голямата – сигурно беше някъде към 12 метра на 5… Пардон, обратно. Бе 5 на 12 метра.

Показа ми я и рече: „Взимай я, ако я побереш в чантата“… Казах му, че ако повтори думите си ще извадя ножицата и ще побера картината в чантата.

И все си мисля, че той остана някъде в тази картина… И ако не излиза от нея, то е, защото не иска да емигрира. Защото дойде ли тука все ще се намери кой да го убие. А той не вярваше в смъртта. Така, както не вярваше и на живите…

*Христо Стоянов във фейсбук