Дотогава не знаех, че живеем толкова близо с питомния свят на животните. От съседната стая всяка сутрин вадехме вода от едно изворче, което и в сушави години се пълнеше така, както и в дъждовни. Една цяла нощ дори, бях с висока температура заради честите ангини, благодарение на изворчето, църках на едно мишле на корниза над главата ми.

Дядо имаше магаре и даже един път паднах между ритлите на каруцата и добре, че каруците нямат колянов вал, защото се намерих чак отзад под стърчишката, без дори да бъда докоснат както от копитата на Марко, така и от дъното на каруцата… Едва ли има магаре, което да не се казва Марко. И ако някой е кръстил по неблагоразумие с друго име магарето си то е редно да се отбележи, че поне бащиното име на новопоявилата се издънка на магарешкия род е Марков…

Разбира се, че към стоката в двора на Дядо Дянко се намираше и един Гошко, който веднъж ме гони по стълбите към етажа на баба, аз пищях, защото бях чувал, че прасетата, като започнат да ядат малките и непослушни деца ги ядат от ръцете. Много години след това срещнах един такъв човек без ръце – прасето му било изяло и двете ръце до лакът когато бил малък. Въпреки това беше завършил ветеринарна медицина, а, за да напише рецепта пъхаше химикалката първо в нещо като колан, пристегнало чуканчето на ръката. И тъй като криех ръцете си от прасето Гошко – всички прасета носят това име, освен в случаите, подобни на магарешките, това име е бащино – та, криейки си ръцете отзад аз не можех да изтрия сълзите със съпровождащата я гъста течност от носа.

Когато някой реве той се крие, когато обаче дете реве то излага всички атрибути на показ – от гласа, през сълзите и сополите… Гошко не успя да ме изяде тогава така, както и Марко Марков… Марко Марков се казваше и кварталният на Дядо Дянко тогава, но нищо общо нямаше с магарето, чието бащино име съвпадаше със собственото така, както на кварталния и двете имена съвпадаха с тези на магарето. Фамилията е по подразбиране Марков. С Гошко ни делеше една стена, защото кочината му се намираше в едно оградено място, залепено за къщата – така се икономисва пространство да се прави цяла кочина.

И ние си топлехме нощно време гърбовете с него – като че ли спяхме в едно креватче – и понякога по вибрациите на стената разбирах, че Гошко се чеше. Зимно време съквартиранти на Гошко бяха кокошките от курника, който се намираше над къщата и дядо не можеше да се катери по стълбите нагоре... Лятно време аз вадех забитата в яката на ризата си карфица, дупчех яйцата и пиех. Така кокошките и не се научиха, според дядо ми, да носят нито лятос, нито зимъс…

А аз, въпреки твърдението на някои, че преди всяко представление оперните певци изпивали по едно яйце и смазвали гласа си, така и не се научих да пея. Кокошките си имаха петел, който беше съименник на слънцето и се казваше Райчо… „Райчо ще изгрее, Райчо ще залезе, Райчо кукурига“… По-късно опитах да се разпявам вместо с яйца по метода на баща ми, който правеше тази процедура с гроздова. И имаше един период, в който сколасвах да изкарам някой и друг верен тон. Но го правех в компании от хора, които се притесняваха от присъствието ми и бурно аплодираха всичко, което на пияна глава правех. Освен в случаите, когато ползвах някого от компанията за боксова круша – тогава пак всички ме аплодираха с изключение на потърпевшия. Разбира се, че венец на цялото ми животинско царство бяха кучетата Стрелка.

Чичо ми Стоян навремето бе оставил едно ловджийско куче Стрелка да се грижа за него. После всички улични кучета, които храних така, че да заприличат на расови един ден, носеха това име. Когато човек кръщава магарето и прасето с еднакви имена не може да се отбие от пътя и да си кръсти кучетата различно. Имаше случаи, когато гледах по пет кучета и те само по интонацията разбираха към кое се обръщам… Кажа „Стрелка“ и едното седне, другото стане, третото се хвърляше да хапе, четвъртото се връщаше от хапане… Петото не си спомням дали някога се върна – толкова изпълнително беше.

Разбира се, че котката беше Мартин, независимо от пола. Беше на жълти райета – същински тигър. Сигурно някога тигрите са били целите в бяло, но в джунглата са седели на шарена сянка и така са пожълтявали на райета от слънцето… Знаех, че котките се раждат през март и заради това всички котки – независимо от пола, както вече знаете – се казват Мартин. Докато избягат един ден. Така, както Мартин веднъж избяга, но после неговата голяма любов донесе няколко котета и се настани в овакантеното от него жилище. Не зная дали официално се бяха развели, както мама и татко направиха по същото време, но ние с мама заминахме за Смолян. С една дума – напуснахме бащиния дом.

Докато котките не правят така – те оставят бащиния дом на любимите си и тяхната челяд. Кажи-речи това бяха животните от моето детство. Разбира се и няколко врабчета, които научих да кацат върху раменете ми – в периода, когато нямаше котка вкъщи. И се досещате защо. Мисля си обаче, че мама и татко нямаше да се разведат – защото едно пиене не можеше да взриви така семейните взаимоотношения, че да отнемат цялото животинско царство на единствения си син, ако в това животинско царство един ден не се появи изненадващо плъх…. Когато прочетох „Тарзан“ разбрах какво щастливо детство съм имал без да ходя до джунглата и да губя родителите си в самолетна катастрофа ...

Вярно, нямаше маймуна в това животинско царство, но на принципа „Когато няма риба и ракът е риба“ аз бях маймуната в него. По цял ден сковавах колибки, къщички за птици – тях ги поставях на една вишня, която лично бях посадил с дядо ми Христо. Значи, освен че Магарето бе Марко Марков, кучетата бяха Стрелка, котките Мартин в това число можех да включа и себе си, защото аз бях Христо, ама и дядо ми беше Христо… Ето, на това се вика традиции в българското семейство. Според някой е липса на фантазия, ама не е. Какво богатство на фантазията е единият Христо да е различен от другия Христо така, като пет кучета, към които се обръщаш със „Стрелка“ да изпълняват пет различни команди. Но един ден, връщайки се от училище, не заварих мама вкъщи. Попитах дядо къде е, а той ми каза, че отишла да й бият инжекция против бяс.

Вкъщи бе чисто и разтребено и по това разбрах, че бесът е настигнал мама някъде другаде, защото си представях изпотрошени съдове, строшени гардероби, разкъсани дрехи. Даже се опипах да не сънувам, защото ми се стори, че мама сигурно дори ме е изяла, а аз само си мисля, че ме има. Без да зная вече навлизах в дебрите на философията и то през парадния й вход – солипсизма. „Всичко е сън. Някой сънува моя живот и аз мисля, че съществувам“…

Оказа се, че някакъв плъх, за когото дори не съм и подозирал, че съществува, дори вероятно съм се грижил за него без даже да зная, изсъскал нещо на мама в антрето. После още един път, замахнал с опашка и двата му вампирски зъба се забили в ръката й… На другия ден мама наистина побесня и заедно с багажа натовари и мен в един камион и се преселихме в Смолян. Престоят ми в рая беше приключил…

*От фейсбук