Признавам, че първата ми среща с момиче не е била в Габрово… Дори не си спомням Смолян да е забъркан в това пъклено дело… Последната ми среща обаче беше във Варна и приключи с женитба. Това е единствената среща, на която закъснях цяла минута. И то заради това, че дойдох с кола и търсих място за паркиране… Затова – никога не отивайте на среща с кола. Съжалявам, че закъснях от една страна. Ама от друга, ако това е причината да се оженя за първи път през този век бих закъснявал още няколко пъти поне… Ама не се научих да закъснявам и ето ме едноженец през това столетие…

Но… за първата среща с момиче. Вероятно е била в София. Преди това знаехме къде се събираме и отивахме или да си приберем момиче, или то да ни прибере. Сложни бяха времената за нас, осъществилите сексуалната революция. Не знаех, че тази чест се е паднала на нас… Сега разбирам, че в „Революцията изяжда децата си“ предупреждава за нещастния край на революционерите след брака. В този смисъл всяка революция завършва с женитба. Или с жена, или с властта. Но и „власт“ е в женски род. Така че всяка революция е развод с историята и женитба с властта, която се превръща в история… Но във всички случаи в началото е срещата.

Бъдещето на революционера зависи от това дали някой ще дойде на срещата, или няма да дойде. Освен в случаите, когато толкова си закъснял за срещата, че момичето тъкмо си е тръгнало тогава, когато ти си дошъл. Винаги става така и заради това съм висял с часове пред кината, театрите, концертните зали да дочакам – евентуално - тази, която никога няма да дойде. По-късно разбрах, че срещите пред ресторанти са по-ефективни и всички момичета идваха на тях. Сега се чудя къде се срещат младите. Ама те не се срещат, а се дебнат във фейсбука…

Да. Сега не се срещат, сега се дебнат. И това ако не е връщане към природата. Само дето фейсбукът не излъчва така необходимите феромони. Но всяка революция има и своите контрареволюции и контрареволюционери. Честно казано, дано да не успеят контрареволюционерите. Но не искам да слагаме червена точка на този текст. Защото, както е тръгнало, някои ще се срещат с първата си и голяма любов ръката не само за първи път, ами и за последен… Спомням си как със същата тази ръка носех цветя за една от ранните ми срещи и се червях пред кино „Сердика“, защото всички се чудеха защо тоя пък и цвете купил. Сега това кино го няма, а девойката, която закъсня с около четиридесет и пет минути сега води някакво предаване. Но чак сега си мисля, че може би се е надявала аз да съм тръгнал, а пък тя сигурно е била подранила за среща с друг, който, за мой късмет, не е дошъл. Ето как след четиридесет години човек може да навлезе в потайностите на революциите. Изведнъж ти се отварят тайнства, политики, ходове на противника… Не моите връстници им паднаха пердета в очите, на мен сега ми се вдигат щорите и проглеждам в спомените си. Е, по добре късно прогледнал революционер, отколкото загинал такъв.

И, така… Не мога да си спомня първата среща, защото срамът от това, че не е дошла девойката е изтрил спомена… Не зная коя среща беше това, което мислех да ви разкажа, но беше отдавна. Не си спомням дори с кое момиче е било – те пък станаха много. Тези дни си спомних за тази среща защото си купих часовник. Първият ръчен часовник в живота ми, ако изключим откраднатата „Ракета“ от ръката на баща ми. Бързах за срещата, нямах часовник на ръката си. Слънцето се беше скрило зад облак и не можех да си ориентирам сянката. Усещах само, че закъснявам. Такова е усещането само когато мама ме вдигаше в четири часа, за да хванем влака в осем и петдесет и пет за Върбаново навремето. В такива моменти всяка секунда те приближава към времето, когато на мястото на срещата няма да завариш никого. Когато всеки женски гръб те кара сърцето да подскача, а краката да препускат. А когато стигнеш и закриеш очите на момичето с ръце и то се обърне да се чудиш как да се извиниш, защото тя задължително е друго момиче. Което винаги се оказва по-красиво от това, което не е дошло. Толкова бързах, че дори не се усетих как спрях до някакъв старец – аз сега сигурно съм на неговите години. Как рискувах драгоценни секунди, не – минути… Не. Не…

Не минути, часове закъснение, за да попитам старецът (който е бил на моите години сега) колко е часът. Спирам запъхтян, поглеждам го право в диоптрите и му зашивам един въпрос с такава ярост, сякаш го питам къде е заровил имането… А една секунда наистина беше несметно богатство, кервани с имане за мен тогава. И му заших следния въпрос безкомпромисно: „Извинете, колко е часът?“.

Старецът бе също толкова изненадан, защото от години никой не се е осмелявал сигурно да го разпитва за времето. Постави в забавен каданс, ама много забавен каданс си повдигна бастуна и го постави на ръката, на която под ръкава на сакото тиктакаше часовникът. Чак усещах как тиктака, как отброява вече крачките на момичето, отдалечаващо се от мястото за среща. Дядото повдигна с освободената от бастун ръка ръкава на сакото, извади очите от лупите, погледна изпод очилата, после повдигна пак ръката с часовника, долепи го до ухото си и като се увери и той, че часовникът е в работен режим, пак погледна циферблата.

Имах чувството, че не гледа дали секундарника се движи, дали стрелката за минутите се движи. Имах чувството, че след като малката стрелка за часовете се увери, че се движи, погледна към мен, усмихна ми се с най-благата усмивка и рече: „Има време, момче“… И наистина имаше време – момичето и досега не е дошло на срещата…

*От фейсбук