Арестуват го на 18 години заради заговор по линията на някакъв български върховизъм

Баща му е съратник на Тодор Александров и Ванче Михайлов

Жалко е, че българите обичат всички други, но не и себе си като народ

Последният препъни-камък в зациклилите преговори в смесената българо-македонска комисия бе хвърлената оставка от един от членовете – проф. д-р Ванчо Георгиев, който обясни постъпката си с оказан натиск от страна на македонското Външно министерство. А известният с антибългарската си реторика Християн Мицкоски, актуалният лидер на опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, даже призова и колегите на проф. Георгиев също да последват примера му.

Толкова ли е черен македонисткият дявол,

има ли все пак някаква светлинка в тунела? За това разговаряме с известния журналист от Скопие Владимир Перев. Той е македонски българин, който не се бои да заяви това публично, въпреки че държавната машина в РСМ е откровено антибългарска. Роден е през 1945 г. в семейството на видния адвокат от Прилеп Харалампи Перев, който е третиран от властите в кралска и Титова Югославия като ВМ (ванчомихайловист).

Баща му е завършил Военното училище в София и е участвал и в двете световни войни в редовете на Българската армия. Владо Перев също е юрист по образование, но дълги години е работил в Македонската национална телевизия като журналист. През 2004 г. е уволнен заради пробългарските си прояви. През 2002-а свързва българския кинорежисьор Костадин Бонев със своя колега от телевизията – писателя Миле Неделковски. Така се ражда може би първата македоно-българска кинопродукция по ново време – игралният филм "Подгряване на вчерашния обед", който печели многобройни награди в България и по света.

Владо Перев се съгласява да даде интервю за в. "168 часа" с шеговитата уговорка, че толкова много въпроси са му задавали само в македонската полиция.

- Г-н Перев, знаете ли поради каква причина баща Ви в началото на 20-те години от София заминава за Белград и се установява в кралска Югославия?

- Татко ми Харалампи Перев Илиев заминава от София някъде в началото на 1922 година и отива в Белград, за да продължи следването си по право на Белградския университет. Тръгва поради неясни на мен причини. Ние вкъщи знаехме, че след 1918 г. той е живял 2-3 години в София, където завършва първите два курса в Юридическия факултет на Софийския университет. Смята се, че през това време

се е издържал

с парите от българската държава,

които получавал като демобилизиран офицер с чин поручик. Тоест, получил офицерската си заплата за последните две години на фронта, като използвал тези пари, за да следва в София. А е заминал за Белград поради това, че Кралството на сърби, хървати и словенци обявява амнистия на всички свои някогашни граждани, които войните са разпилели по света. Дават им възможност на тези хора да се върнат обратно, без да дават отчет къде са били и какво са правили през това време. Тогава се връщат и много други млади хора, словенци, хървати, черногорци и унгарци - някои от които са били в армията на Австро-Унгария.

Вероятно умишлено баща ми е избягвал да ходи в родния си Прилеп, за да не го обвинят за нещо. Освен това по време на войната умира от туберкулоза неговата майка, моята баба Ангелина, така че неговата емоционална връзка с родния край значително е отслабнала. Иначе негови приятели в Белград са били главно хърватите от ХСС, членове на югославския парламент, благодарение на тях той дължи и своята кариера като съдия.

Енигма е за мен

и как той въобще е създал тези приятелски връзки с хърватските политици, които продължиха чак до неговата смърт през 1960 година.

- Харалампи Перев е голяма фигура. Дали се е познавал с Тодор Александров или Ванче Михайлов?

- Аз потърсих неговото име в списъците на студентското дружество "Вардар" в София, но не успях да го открия. Това е малко невероятно, защото татко се е познавал още от предвоенните години с Йордан Чкатров, двамата са прилепчани и приятели. Така че остава за мен загадка защо не открих името му в студентските списъци.

Сигурно е, че се е познавал с Тодор Александров още от преди Балканската война. Бил е близък с Ванче Михайлов, а също и с генерал Владимир Вазов от времето на фронта на Беласица.

Връзката му с Михайлов остана до последните му дни, винаги конспиративна

и чрез ограничен брой куриери.

- Поради каква конкретна причина Ви арестуваха още като 18-годишно момче?

- Бях арестуван на 18 години и шест месеца; както ми обясниха в полицията - заради заговор по линията на някакъв български върховизъм. Имало някаква организация, която я основали мои много близки другари и съученици, ама аз конкретно нищо не знаех, почти до времето на ареста и разпитите в УДБ-а.

На разпитите съм се държал "геройски", поне така е написал следователят в моето досие, ама истината е, че аз не знаех нищо от това, за което ме питаха. Аз трябвало да съм някакъв важен функционер в тази организация, ама членовете й били арестувани още преди аз да поема "високата" функция. Така и до ден днешен не станах някакъв важен функционер никъде, в никоя партия или организация.

Интересно е, че в досието ми се споменава и името на татко ми като "великобългарин", а покрай моето име навсякъде стои квалификацията "ванчомихайловист" или само ВМ, което е същото. Впрочем вкъщи винаги бях възпитаван, че ние сме михайловисти и трябва да внимаваме и

да се държим конспиративно,

т.е. пред другите да не говорим за себе си.

Досието ми е било затворено с либералната вълна в Югославия през 1968 година, а повторно е било отворено през 1992 година, заради моите връзки с ВМРО - ДПМНЕ и МПО-вската емиграция в САЩ и Канада.

- А как Ви пуснаха в телевизията Вас, сина на великобългарин?

- Този въпрос за "антидържавните елементи" и телевизиите в Югославия редовно го задават новинарите от страните от Източния лагер, окупирани от СССР и най-вече от България, която преживя най-тежката руска/съветска окупация.

В Югославия и конкретно в Македония ситуацията беше по-различна. Ние, македонците, сме малобройни в самата република, най-много 700 - 800 хиляди и всички се познаваме добре, независимо към каква политическа или национална опция принадлежим.

Когато постъпих в телевизията, там вече работеше Миле Неделковски. Активно на хонорар беше и поетът Богомил Гюзел, синът на Димитър Гюзелов. Началник на програмния отдел беше Зоран Вангелов, син на Кирил Вангелов, един от съдените в Скопския студентски процес (случая с Мара Бунева) и ред други. Аз работех в правната служба, в общия отдел, а

директор ми беше Лазо Димитров, офицер от българската ("фашистка") армия

по време на Втората световна война. По време на войната неговият баща бил убит от гевгелийските партизани, които им изгорили и къщата в село Петрово, като отмъщение за сина им Лазо, който бил с "фашистите".

Моето присъствие в телевизията беше нещо нормално, тихомълком признато, а се искаше от нас само да нямаме пробългарски прояви. Генерален директор на Македонската радиотелевизия тогава беше поетът Матея Матевски, православен албанец, роден в Цариград, а директор на радиото беше Александър Алексиев, съден преди това и изпратен на Голи Оток като информбюровец.

В Югославия имаше

партийни “чистки” в 1948 година на съветската агентура,

през 1952 година се разправиха с демократите на Милован Джилас, в 1966 година - с Ранкович и така нататък. Съществуваше мнение, че който е преживял чистките, той заслужава да живее и съществува. Ограниченията бяха само за македонците, които се чувстваха българи, семейно и проявени лично, но само ако трябваше да заемат високи партийни или ръководни длъжности. Югославия беше конгломерат на нации и идеологии, нетърпимостта беше ужасна, но Титовото време налагаше колаборация на всички с всеки. А после дойде войната, която видяхме.

- Кой и как може да разсече днешния Македонски гордиев възел?

- Македонския гордиев възел го заплетоха много външни сили, но най-големият грях е на неговите творци - съветските и българските комунисти, с асистенцията на великосръбската идеология, която постави началото на проблема. Тези сили създадоха проблема, те трябва и да го разрешат нещо като Тарас Булба и сина му Андрей: "Аз те създадох, аз ще те убия".

- Когато човек привикне със свободата, той започва да не я цени. Така и ние, които живеем в свободна България, не ценим това велико щастие - да живеем в собствена държава. Затова съм убеден, че истинските ни патриоти са българите от историческата диаспора. Какъв е Вашият коментар?

- Нямам коментар на този въпрос. През 1967 г.

за първи път се срещнах с българския начин на мислене

Тогава дойдох в София. Оттогава чак досега имам мнение, че българите са космополитен народ, който повече обича народите на Уганда, Куба и който се сетите по белия свят, но не обичат себе си. Жалко!

Иначе, македонобългарската емиграция винаги се е борила за отстояване на целостта на македонската република, а през последните десетина години по-силно

набляга на националната – българската компонента

на своето съществуване.

- Какво знаете за случая "Борис Трайковски"?

- За случая "Борис Трайковски" не знам нищо. Този човек никога не е бил в обсега на моите размисли. Просто казано - никога не съм му вярвал и не съм имал към него и неговото обкръжение някакви позитивни мисли.

- Когато човек е поставен под натиск, той се мобилизира, стяга се. Как Ви действа лично на вас държавната полицейщина спрямо българите в РСМ? Казвате ли си сутрин, като станете: "Аз ще ви покажа на вас!"?

- Мина моето време за отмъстителност – било като експресия, било като повод за по-високо самочувствие. Това беше, когато бях по-млад. Сега,

с годините станах реалист и поумнях,

поне така си мисля. Радвам се, че македонизмът си заминава, но победата и радостта от нея истински ще я усетят поколенията след мен. Оптимист съм!

- Каква е Вашата оценка за Любчо Георгиевски?

- Любчо Георгиевски беше откровение за македонската политическа и национална арена. Беше млад, беден, борбен и пълен с нови революционни идеи. Днес е малко поостарял, богат и миролюбив човек на компромиса без никакви идеи, освен тази за собственото си оцеляване. Той е минало невъзвратимо време.

- Каква е полезната политика, която София трябва да води спрямо Скопие?

- От 1944 г. насам София води мизерна, предателска и отстъпническа политика спрямо Македония, пълна с наследени комплекси от "пораженската психология", толкова дълбоко вкоренена в България. Все пак през последните десетина години София започна да отстоява своите национални интереси и идеали.

Слизането от власт на групировката около Първанов

и излизането на политическата сцена на Плевнелиев, след това тандемът Борисов - Захариева, както и краткият период на управление на Румен Радев дават надежда, че българската държава ще успее да защити своя народ в Македония. Наложеното вето, пътната карта и другите блокиращи елементи за македонския стремеж към ЕС, са гаранция за защитата на българския народ в Македония. Наложеното вето е единствената правилна позиция за защита на българската кауза в Македония.