Как двамата с Джеки Стоев се разминават с лагер заради валс в Созопол

Този свят колкото и да е прекрасен и страшен, не заслужава да го взимаме на сериозно.

“Това беше мотото на Джеки в живота, такъв беше той и това мога да кажа сега за него”, сподели пред “168 часа” Джеки Стоев по повод смъртта на своя близък приятел, верен партньор и съмишленик Джони Пенков.

Звукоинженерът, актьор и градска легенда си отиде на 87 години. Последните месеци здравето му е влошено. Преди повече от година той преживява и операция на гръбначния прешлен, която го спасява от опасността да бъде прикован към инвалидна количка, след като се контузва тежко, като пада по стълбите. Докторите Асен Цеков и Марин Генов правят чудо за него и го спасяват от това да бъде неподвижен. Самият той е безкрайно благодарен и е признавал, че благодарение не "златните" ръце на тези специалисти ще може да ходи след счупването на прешлена. По време на възстановяването му до него неотлъчно са неговите деца - синът му Тодор и дъщеря му Ива.

Понякога от болкоуспокояващите Пенков бил дезориентиран напълно и се отдавал на дълъг сън. В момент, когато състоянието му е стабилно, той дори успява да се ваксинира. Та поне коронавирус да не го хване. Пожелавал си и очаквал да черпи за своя рожден ден през ноември. На 27-и щеше да стане на 88 г.

Нито за миг до последния си ден той не губи своя оптимизъм. И ще бъде запомнен с много от цветния си артистизъм и вкус към живота от своите близки и познати.

Двамата с Джеки Стоев имат купища преживявания и спомени заедно. През 50-те години на косъм се разминават с лагер заради неочаквано "неразумни" танци в Созопол. Тогава се срещат в морския град, като се оказва, че и двамата току-що са преживели поражения на любовния фронт и затова решават да отидат в някой ресторант и да пият по една ракия. Така започва само една от техните култови истории, разказана в книгата на Стоев и Пенков “А дано, ама надали”. И продължава така:

“Сигурно после щяхме да поръчаме и нещо за ядене, иначе щяха да ни изгонят - как така в ресторант само на ракия?! По онова време нравите в сферата на обслужване бяха по-сурови. Имаше и оркестър.

Тогава оркестрите бяха длъжни да изпълняват минимум 80% българска (и съветска, разбира се) и само 20% буржоазна, но не и упадъчна музика. Музика, писана преди Великата социалистическа революция, се смяташе за идеологически неутрална и можеше да бъде изпълнявана безотговорно.

И оркестърът в момента свиреше валс от Йохан Щраус.

Двамата с Джони станахме и започнахме да си танцуваме, но, разбира се, разделени, защото все пак не сме...”

Само че по едно време най-неочаквано, изглежда по сигнал, изскачат 4-5-има милиционери, извиват им ръцете, слагат им белезници и с ритници ги извеждат от ресторанта.

“Опитахме да протестираме. Да попитаме защо! Но при всеки въпрос получавахме удар по главата. Млъкнахме, защото видяхме, че диалогът с органите на властта не е конструктивен. Вкараха ни в една килия. Какви ли не хипотези прехвърчаха през главите ни. На сутринта ни заведоха при началника.

А той - важен, седи, мълчи. Накрая каза:

- Такааа... по 50 лева глоба и по етапен ред в София!

- Другарю началник, все пак...

Началникът вдигна пръст, милиционерите наоколо застанаха мирно, ние млъкнахме:

- В указанието пише:

1. По 50 лева глоба или

2. Въдворяване

в “Белене”!

А сте казали още дума, и минаваме към точка втора!"

Естествено, двамата си тръгват изумени и с по 50 лева по-малко, което е солидна сума за онова време. После дълго се чудят каква беше тази история, защото в тандем са преживявали какво ли не, но за всичките дивотии винаги все пак е имало някакво обяснение. И истината за това приключение в крайна сметка излиза наяве, но чак в началото на 90-те години, когато са разсекретени протоколите от заседанията на Политбюро.

“Някои от тези протоколи съм виждал с очите си. Най-любопитният за мен беше обаче следният, но за съжаление, не мога да го цитирам дословно.

Беше нещо в стила на: проведено е съвещание на Политбюро на ЦК на БКП в еди-какъв си състав, обсъждат се редица важни за партията и за държавата въпроси, накрая другарят еди-кой си прочита доклад за рокендрола и неговото вредно идеологическо влияние.

Съответно следва обсъждане на въпроса и се взема решение: 1. Рокендролът да бъде разобличен като такъв, за което да бъдат използвани изявени естети и специалисти (платени блюдолизци от типа на проф. Юлиан Вучков).

2. Да се спусне указание до всички милиционерски участъци - всеки, който бъде заловен да танцува рокендрол, да бъде глобяван 50 лева или в по-тежки случаи на рокендрол да последва въдворяване в "Белене".

Гласува се единодушно. Но след около петнадесетина дни започват да валят запитвания от многобройните милиционерски участъци: какво представлява този рокендрол, как да разберем кой го танцува и т.н. И отново всесилният елит на българската нация е трябвало да обсъди въпроса на специално заседание.

Как да се обясни на тъпия милиционер?

Нагледен материал липсва. И тогава другарят еди-кой си стига до почти гениално решение - танго и валс хората танцуват прегърнати, а рокендрол се танцува поотделно.

Ясно и просто."

Пенков е човекът, на когото Радой Ралин оставя автограф, който гласи: На Джони, без когото светът щеше да бъде много по-тъжен!