Племенникът на художника му обещава да опакова Триумфалната арка и го прави. До него е в артпроектите му през последните 30 години

Не се свени да крещи на всеки, дори на чичо си, да изисква, да проверява лично всяко въже или болт, да търси изгубено дете в тълпите

След гимназията заминава за Ню Йорк, където учи кино. Най-голямата трудност за него сега е липсата на Кристо, вълнението му: “Щеше да подскача наоколо!”

“Чуй ме!” - изкрещява на Христо Явашев-Кристо навярно единственият човек, който някога си е позволявал да вика на инатливия и взискателен артист. До последно художникът, раздаващ приживе гръмко заповеди на всички около себе си, се вслушва в гласа и разума най-вече на своя племенник Владимир Явашев. Той е неговата желязна дясна ръка през последните 30 години.

“Да”, готов е да го чуе Кристо, а след като се запознава с аргументите и всички пречки защо нещо не може да стане така, както иска, отсича: “Ще го направят по друг начин. Ще стане по моя начин!”

Тази сцена, уловила категоричността и неотстъпчивостта на световноизвестния артист, се разиграва още в началото на филма “Да ходиш по вода”, който проследява неговия шедьовър в езерото Изео - “Плаващите кейове” (2016).

Кристо трудно приема, че нещо би било невъзможно за осъществяване според неговата визия. Въпреки това със съпругата си Жан-Клод, с която са творчески тандем, не успяват да реализират над 70 свои проекта, за които не получават разрешение. Полетът на въображението им винаги е бил свръхамбициозен. Никога не правят нищо по поръчка, а само по свое усещане. Затова и изумяват целия свят с мащабните инсталации шедьоври, които през годините създават, влагайки всичко от себе си.

С най-сложните задачи около проектите на Кристо през последните три десетилетия, с неразрешимите трудности и многото перипетии самоотвержено се заема Владимир.

Той винаги е на телефона и на линия - може да редува разговори с френския президент и с купища специалисти от всякакви сфери 24 часа в денонощието.

Не се свени да крещи на всеки, да изисква, да дава инструкции, да проверява собственоръчно всяко въже или болт, както и да се впусне да търси изгубено дете в тълпите от посетители при нужда. Заедно с екипа от доказани професионалисти около Кристо племенникът му неуморно се труди и се ангажира с всичко, за да стане даден творчески проект мисия възможна.

Оперативен директор е на “Триумфалната арка. Опакована”, такъв беше и на “Плаващите кейове” и на “Мастаба” в Хайд парк (2018).

От работата си с Явашев и Жан-Клод се научава да не приема нищо за неизпълнимо и “не” за отговор. Точно така въпреки всички трудности той сбъдна мечтата на артдвойката, като опакова прочутия френски монумент. Това е идея, родила се преди повече от 60 години, която трябваше да се осъществи още когато Явашев беше жив. Само че, както казва самият Владимир, всички проекти на Кристо намират начин да се сбъднат в правилното време, в своя точен момент.

Опаковането на Триумфалната арка през 2020 г. се отлага заради керкенезите, птици от семейство Соколови, които гнездят на арката през пролетта. Много от този вид пернати са загубени при пожара на “Нотър Дам”, затова трябва да се пазят. Според Владимир всъщност птиците спасяват проекта, защото точно тогава и ситуацията в света с COVID-19 e много сложна. Отлагат го за есента, впоследствие с Кристо решават да го насрочат за септември 2021-ва, а в края на май 2020 г. Явашев почина. Преди това племенникът му и всички от екипа обещават, че ще го направят дори след него.

Така през последния месец Владимир денонощно е в района на парижкия монумент, за да следи изкъсо работата по инсталацията. Всяка вечер трескавата подготовка спира, за да бъде запален Вечният огън. Тъй като точно под арката е Гробът на Незнайния воин, е немислимо да бъде преустановен специалният ритуал пред него - респект към загиналите войници. Така между 17 и 19 часа работата секва всеки ден, за да се изпълнява церемонията.

Поддръжката на инсталацията изисква много внимание и грижа, тъй като става дума за национален паметник. Освен всичко той остава отворен за публика през цялото време и това създава допълнителни главоболия около поддръжката на всичко.

“За мен най-трудното в този проект е, че Христо не е тук - казва Явашев. - Определено липсват енергията, ентусиазмът, критиката му, всичко. Липсва вълнението на чичо ми, той щеше да подскача наоколо!”

Блестящият цвят на тъканта и ярките пурпурни въжета са всъщност “поетичната интерпретация” на Кристо на синьото, бялото и червеното на френското знаме. Платът също напомня на покривите на Париж, които са сребристосиви. Той много обичал да си представя как тъканта, с която ще опакова, ще оживее с вятъра.

След голямото откриване Владимир продължава да следи за всичко, дава интервюта (макар да не обича), всеки с въпрос се обръща към него и на фона на сериозните задачи той дори намира време да обяснява на посетители, които се объркват, че не е авторът на това впечатляващо произведение на изкуството.

“Кристо и Жан-Клод ги няма. Но арката е опакована и от няколко дни насам блести и радва очите на стотици хиляди. И това, дами и господа, се дължи почти изцяло на Владо Явашев - пише художникът живописец Атанас Атанасов. - Докато ние се лигавехме с министерски постове и почетни консулства, той (разбира се, с помощта на прекрасния си екип) започна и завърши този (засега) последен монумент на творчеството на Кристо. Както и преди това “Мастаба” в Лондон, “Плаващите кейове” в Изео и “Портите” в Ню Йорк. Искрено му пожелавам и се надявам да успее да осъществи поне още един, може би наистина последен проект, който да запечата в историята този път-цел-мечта. Браво, Владе!”

Владимир е син на по-големия брат на Кристо - Анани. След като завършва гимназия в София през 90-те, заминава за Ню Йорк, където учи кино.

Кръстен е на своя дядо - инженер и индустриалец, собственик на текстилна фабрика в Габрово, която е конфискувана веднага след деветосептемврийския преврат през 1944 г. Благодарение на Владимир Явашев българските платове успешно конкурирали прочутите английски тъкани от времето преди войната, но впоследствие семейството му изпада в немилост като “врагове на народа”. Само че липсата на качествени специалисти налага бившият шеф Владимир да се върне в някогашното си предприятие като обикновен работник. Много скоро след това пиян работник запалил топ с платове и предизвикал пожар, за който бил набеден Явашев. Обвинили го в саботаж и го изпратили в затвора във Велико Търново, откъдето излиза на свобода през 1949 г. Премества се със семейството си да живее в Пловдив. Макар и обявен за неблагонадежден, лицемерието на комунистическата власт било неизчерпаемо и той е изпратен в града под тепетата, за да оправя производството на закъсалото държавно предприятие “Марица”.

Неслучайно синът му Кристо от съвсем млад не понася всяка форма на ограбване на личната му свобода - като човек и като артист.

“Чичо ми винаги ми казваше, че ако се отчиташ пред някого, нямаш свобода - споделя Явашев пред “Ню Йорк Таймс”. - Не забравяйте, че в художественото училище в комунистическа България той беше критикуван от властите, защото селяните в картината му не изглеждали достатъчно щастливи! Това му беше в повече.”

Бележита фигура в българската история е и прадядото на Владимир - акад. Анани Явашов, на когото е кръстен баща му. Той е археолог, ботаник, учител и общественик, един от малкото образовани нашенци. Има заслуга за изграждането на новата българска държава в научно и културно отношение. От 1900 година е член на Българското книжовно дружество, преименувано през 1911 г. на Българска академия на науките. През по-голямата част от живота си е работил като учител и училищен инспектор, но е избиран и за народен представител и секретар на Третото велико народно събрание.

Изучава българската флора и публикува в Периодическо списание на Българското книжовно дружество изследването си “Принос за познаване на българската флора”, което е първият български научен труд в тази област.

Като археолог прави разкопки на Хисарлъшката крепост край родния си Разград, където открива руините на древния римски град Абритус. Със събраните от находката материали академикът поставя началото на музейното дело в града. Днес край руините на Абритус се издига негов паметник.

Внукът му Кристо избира да избяга от родината през 1957 г. Сега опакованата Триумфална арка е като обяснение в любов към града, който го приютява тогава и става негов дом. Там той също така намира своята сродна душа - Жан-Клод. Но дори след като вече и двамата ги няма, те отново успяха да накарат парижани да ахнат. Благодарение на Владимир Явашев и техните верни хора.

В момента те вече действат и по реализирането на друг проект на Кристо - “Мастаба” в Абу Даби. И Владимир е категоричен, че без значение колко време ще им отнеме - 5, 10 или 15 години, ще го изпълнят.