Смята се, че ендогенната депресия е наследствена и „идва отвътре“. Той проявява признаци на това разстройство и често признава: „Тъжен съм!“

В покрайнините на гората в Ясна поляна с брат му често търсят като деца зелената пръчица, която пазела тайната на щастието. Така и не я откриват. И не че той не е бил щастлив през своя живот, но у себе си вечно носи тъгата. В гениалния му ум, където меланхолията царува с антураж от купища неврози, се водят непрестанни битки – съзидателният подтик, творческата сила и порядъчността, от една страна, и суетният импулс, нарцистичните нужди и саморазрушението, от друга. Борбата е безмилостно жестока. Тъмните бесове вилнеят, от време на време настъпва затишие, само привидно примирие, после отново се разпалват огньове, а в един момент дори всичко изглежда загубено – край, но после идва възкресението. Войната у Лев Толстой е епична, но геният му е достатъчно силен да постигне мир, а процесът задвижва едно от най-значимите и плодотворни творчески присъствия в литературен, философски и общозначим план.

В „Изповед“ руският писател сам разкрива вътрешния си хаос и споделя как е стигнал до своя най-тъмен час и как е продължил след него.

Може да се каже, че през бурята той винаги е съумявал да се съхрани с помощта на писането. Това е част от неговата самотерапия – изважда страховете си, слабостите и всичките си въпроси и ги разиграва в съдбите на своите герои, към които се привързва. Бил е чуван да си говори сам, а после съвсем спокойно е признавал, че е разисквал нещо с Петър I (с когото не споделят едно и също столетие, но за когото има едноименен роман.)

Също така се разридава в съвсем нормална и ежедневна обстановка в деня, в който „убива“ княз Болконски („Война и мир“). После идва момент, в който и писането не може да го хармонизира и той се изправя над пропаст. В най-дълбоката си психическа криза Толстой се бори с мисълта за самоубийство.

„Животът ми опротивя – някаква непреодолима сила ме теглеше към това, някак си да се избавя от него. (...) Мисълта за самоубийство дойде при мен също така естествено, както преди идваха мисли за подобряване на живота ми. Тази мисъл беше така съблазнителна, че аз трябваше да използвам срещу себе си хитрини, за да не я изпълня твърде прибързано. Аз не исках да бързам само заради това, че исках да използвам всички възможности, за да се разплета! Ако не се разплета, то винаги ще успея, си казвах аз.

И ето тогава аз, щастлив човек, изнесох шнура от своята стая, където бивах всяка вечер сам, събличайки се, за да не се обеся на гредата между шкафовете, и спрях да ходя с пушката на лов, за да не се съблазня от твърде лесния начин да се избавя от живота. Аз самият не знаех какво искам: аз се страхувах от живота, стремях се далеч от него и в същото време още на нещо се надявах от него.

И това се случи с мен точно тогава, когато от всички страни бях обкръжен от това, което се смята за съвършено щастие: това се случи тогава, когато нямах още петдесет години.“

Как стига до този момент?

Целия материал четете в "Космос"