Държавният македонизъм се захранва със сръбско гориво

Светозар Вукманович - Темпо, и Лазар Колишевски създават комунистическа партия, тясно обвързана с Югославската

Местните леви са лоялни към България

Възможно ли е една страна да окупира сама себе си?

Такава е една от основните "опорки" на днешните професионални македонисти от Република Северна Македония. "Бугарските фашистички окупатори" е основната им мантра. Начело на тази гвардия българомразци са голяма част от македонските политици, неин щаб е МАНУ, а редовите рейнджъри са щатните "политически анализатори", журналисти от държавните медии и тролове, които бълват изфабрикувани фалшификации, откровени лъжи и вулгарни ругатни по адрес на всичко българско в медийното и виртуалното пространство.

Но

тази необявена война

не е само вербална,

тя е болезнено реална и се упражнява чрез всички лостове на административната власт и грубата полицейщина. Всеки жител на Северна Македония, който дръзне да каже дори една добра дума за България, бива преследван, заплашван с уволнение от работа, поставян под психически натиск от "общественото мнение".

Но нека първо си припомним Историята. Когато на Великден 1941 година българските войски навлизат в Македония, те са посрещнати като освободители. Защото местното българско население страда от сръбските окупатори вече 22 години. Зверствата са описани по един разтърсващо детайлен начин от французина Анри Пози в неговата книга "Войната се завръща". Той е французин от английско потекло. В продължение на три десетилетия Пози е оказвал услуги на френското и на английското разузнаване в Югоизточна Европа. 10 години е бил кореспондент за Балканите на вестник "Льо Тан".

"Всичко, което пиша тук, съм претеглил дума по дума, проверил на място, по време на поредната дълга обиколка из Европа, пета поред след войната, която ме отведе от Загреб до Скопие, от София до Белград, от Солун до Будапеща, от революционните организации до

министерските кабинети на диктатурите

Всичко, което ще прочетете – и най-дребния факт, и най-мимолетното твърдение, – съм видял и констатирал лично." С тези откровени думи започва "Войната се завръща", която излиза през 30-те години на ХХ век и има ефекта на мегатонна бомба.

"В Сушица, колибарско селище между Скопие и Велес, жените Райна Нацева, Мияна Панева, Виктория Андреева, Васа Митрева, които отказали да издадат къде са избягали мъжете им, били бити с камшик до кръв от сръбските стражари, които след това залели с бензин и подпалили подмишниците и половите им органи…

В село Добрево едно шестнайсетгодишно момиче, Костадина Миладин Тачева, призната за виновна, че пяла българска песен, била съблечена гола, завързана за една пейка, получила шейсет тояги по кръста, след което била изнасилена от шефа на отряда и шестимата му подчинени.

В Качаник селянинът Евтим Атанасов, заподозрян, че е подслонил членове на ВМРО, което той отричал, бил убит с удари от приклад, след като бил разпънат на кръст от членове на сръбската организация "Бяла ръка". За да увеличат страданията на неговия съсед по мъчения Манаси Антов, палачите му забивали шипове под ноктите на ръцете и краката…

В Ястремник по заповед и в присъствието на шефа на сигурността Жика Лазич, същият, който днес е вътрешен министър на Югославия, селяните Костадин Дамянов, Иван Ангелов и Георги Стойчев, селянките Илинка Иванчева, Мита Димитриева и Мирса Валинова, издадени, че са подслонили революционери, били пребити до смърт с камшик пред събраните селяни. Преди да издъхнат, жените били гнусно поругани…"

Това са само част от документираните от Анри Пози свидетелства за

сръбските зверства в "Южната бановина",

които показват кой е истинският окупатор на Вардарска Македония. Затова местното население посреща българските войски през пролетта на 1941 година с истинска еуфория.

Ликуват дори местните комунисти!

Показателна е позицията на Шарло, един от комунистическите лидери. Методи Шаторов – Шарло, е роден през 1898 година в Прилеп. След сръбската окупация на Вардарска Македония през 1918 година той емигрира в София. Издига се до член на ЦК на БКП, а през 1937 г. завежда задграничния пункт на БКП в Париж, където става функционер и на Коминтерна.

В Париж остава до ноември 1939 година, когато се връща в Прилеп. Изпратен е в Югославия да оглави Покраинския комитет на Македония на ЮКП. Заедно с другарите си Шарло застава на становището, че македонските славяни трябва да се борят за отделяне от Югославия. След разгрома на Югославия през април 1941 г. от Вермахта Шаторов установява контакт с ръководството на БРП в София.

По негова инициатива Покраинският комитет на ЮКП става ПК на Българската работническа партия (комунисти) в Македония. Назрява сериозен конфликт между него и Тито заради благосклонното отношение на Шаторов към създаването на българските комитети за посрещането на българските войски във всички градове на Македония. На практика с присъединяването на региона от България е осъществено и

доброволното вливане на регионалните звена

на ЮКП в БКП, което става с одобрението на българските комунисти. Мнозинството от местните болшевики приветстват българските власти, като пробългарските чувства на македонското население през този период не подлежат на съмнение.

Използвайки нападението на Хитлер срещу СССР, Тито упражнява натиск върху Шаторов и разпраща писма до Коминтерна, Сталин и Георги Димитров, в които "наклепва" Шарло. Вследствие на очернянето му Изпълнителният комитет на Коминтерна взема решение, с което администрирането на ПК в Македония се връща на ЮКП. След това Шарло незабавно е изключен от ЮКП, а през септември губи и поста си на ръководител на македонските комунисти.

Така Тито става пълновластен господар и над Македония; веднага нарежда да се изпращат във Вардарско сръбски партизани, да се смесват македонците със сърби и да се поеме ръководството от изпитани сърби – антибългари, най-върлите от които се оказват Светозар Вукманович - Темпо – сърбин черногорец, и Лазар Колишевски - сърбоман от най-чиста проба. Под ръководството на Темпо е разформирован Покраинският комитет на Македония и е създадена Македонската комунистическа партия, която е тясно обвързана с Югославската комунистическа партия.

"По този начин Темпо стана двигател на

най-заклетата, пълна с демонична

омраза дейност

срещу българщината. – свидетелства в своите спомени легендарният македонски комита Коста Църнушанов, един от основателите на ММТРО, младежката организация на ВМРО. - Така този българомразец се превърна в олицетворение на титовизма в Македония, главен разпоредител с живота и съдбата на нейния български елит."

Пристигайки в Македония, Темпо заварва тъжна ситуация, тъжна от гледна точка на великосръбския шовинизъм. Той признава в доклада си до ЦК на ЮКП, че

народът е посрещал българските

войски с цветя,

че има вяра в освободителната мисия на България; че масите са българофилски и че те "въобще не са приемали партизаните, а дори са ги предавали".

При това положение Темпо прибягва до юдински средства. Коста Църнушанов припомня неговите действия. На първо място, той лукаво използвал лозунга "борба за обединението на цяла Македония чак до Места", с което щял да се постигне заветният идеал на ВМОРО... но с великосръбската добавка "под покрива на Югославия, към която ще се присъедини и България".

Втората задача на Темпо била да тласне измамените маси към сътрудничество с партизаните. Понеже не е имал на разположение достатъчно местни сили, прибягнал е до съвета на Тито: да организира въоръжени акции чрез небългарски елементи от Косово и Метохия.

Така се формира македонско-косовска бригада,

състояща се от сърби, черногорци, албанци, словенци, сърбомани; командвана е от сърбите Петар Брайкович – Джуро, станал по-късно генерал, и политкомисаря Мита Милконич. Същевременно, Темпо "очиства" партизанските редове от опортюнистични и пробългарски елементи.

И да се върнем от дебрите на историята в наши дни. Днешният неистов македонизъм, който властва в Скопската република, също се захранва със сръбско гориво с високо октаново число.

УДБА на хартия

не съществува,

но нейните бивши агенти са навсякъде из Вардарско и контролират положението от своите луксозни имения. Тези професионални сърбомани са на ключови позиции и те определят

антибългарската и просръбска

политика

на официално Скопие.

По време на сръбската окупация на Македония от 1918 до 1941 година България се е опитвала да защити своите сънародници чрез четите на ВМРО. Два-три трупа на сръбски полицаи главорези са действали отрезвяващо на техните приемници. Днес времената са други и България трябва да защити своите сънародници по друг начин. Например във всеки град в РСМ могат да се създадат бюра, в които европейски и български наблюдатели да следят за спазването на основните човешки права на македонците с българско самосъзнание. Дори при само едно оплакване присъединителният процес на Скопие към ЕС ще се блокира…

Има и друг лост, чрез който може да се въздейства върху циментената неотстъпчивост на македоноидите. Свидетели сме на разпада на следвоенната система от международни мирни договори. В това число и Ньойският договор отдавна е недействителен. Според него България отстъпва Западните български покрайнини на Кралството на сърби, хървати и словенци. Такава държава много отдавна не съществува. Част от Западните покрайнини е Струмишка околия, която понастоящем е в състава на Северна Македония.

Нека да си поискаме Струмица обратно

Шах с коня… Тогава може би Заев ще има оправдание пред общественото мнение, че е променил учебниците, възпитаващи младите македонски поколения в омраза към източния съсед. Нека да опитаме.