Много от парите се връщаха към самите американски контрактори, а останалата част изтече в бездънните джобове на корумпираната афганистанска администрация

След 20 г. финансова и военна помощ от САЩ за армията на Афганистан се оказа, че такава армия няма

Влязоха в Кабул с изоставените американски хъмвита, а не както предния път - със съветски танкове Т-55

Вие имате часовници, ние имаме време.

Тази фраза се приписва на талибаните. Често пъти дори се цитира техният покоен лидер - едноокият молла Омар, който преди четвърт век подслони Осама бин Ладен в Афганистан и след атентатите на 11 септември 2001 г. си навлече гнева на САЩ и целия цивилизован свят.

Това с часовниците и времето обаче е много, много стара поговорка. В Афганистан са я казвали още по времето на съветската окупация между 1979 и 1989 г., че дори и по-рано - още когато англичаните са се опитвали да наложат контрол върху тези диви земи.

Интересно е как англичаните са успели да прегазят Персия и Индия, а руснаците - Централна Азия и Източна Европа, но и едните, и другите са се провалили така безнадеждно в Афганистан.

Тази стара поговорка отново се припомня сега, когато дойде ред на американците след 20-годишно военно присъствие също да се изтеглят по един унизителен начин, а талибаните се завърнаха по-категорично и от времето, когато

наложиха с

огън и бич своето

ислямско емирство

през 1996 г.

И сякаш тези 20 години, които минаха от свалянето им от власт през 2001 г., като че ли наистина не са имали никакво значение. Талибаните, изглежда, са си все същите. Разликата е, че сега влязоха в Кабул с изоставените американски бронирани хъмвита, а не както предния път - със съветски танкове Т-55 и дозорни машини БРДМ, останали от руснаците.

Защо всички външни сили правят толкова непростими грешки в Афганистан? Тази страна сякаш е непробиваема енигма. Нейните хора и обичаи, племенни традиции, социален и поведенчески код остават непонятни за чужденците.

Помня как седях в един окоп по време на войната срещу талибаните през 2001 г. край старото летище в Баграм, което по-късно американците щяха да направят своя главна база в Афганистан.

В окопа бойците на ген. Бабаджан, който командваше тази линия на фронта срещу талибаните, ми сервираха чай. В същото време генералът ми подаде бинокъла си да погледна към вражеските позиции.

Гледам и какво да видя - талибани! Питам разтревожено генерала, който най-спокойно седи срещу мен с чаша чай в ръка, не е ли неразумно това наше светско матине, при положение че врагът - ей го къде е - може всеки момент да атакува?

Спокойно, казва ген. Бабаджан,

днес е петък, талибаните също пият чай

Това беше първото ми голямо недоумение към местните разбирания за интензивни военни действия. Едномесечното ми обикаляне по фронтовете тогава само затвърди убеждението ми, че нищо не знам за тези хора и порядките им.

Придвижвайки се из територия с неясни граници, в която едно село подкрепяше талибаните, а друго беше с т.нар. Северен алианс, за мен се оказа повече от объркващо това, че и едните, и другите изглеждаха на външен вид по еднакъв начин.

Как разбираме кои са добрите и кои са лошите, питах шофьора, който ме караше между рубежите.

Ако стрелят по нас - значи са от лошите, закова ме той с неопровержима логика.

С тази афганска флуидност на категориите "добро" и "лошо" са се сблъсквали мнозина преди и след мен. Споменатият Северен алианс, на който през 2001 г. светът гледаше като на единствената разумна сила срещу талибаните, се състоеше от паравоенни групи муджахидини, много от които допреди 10-ина години бяха рязали руски глави. Едновремешните "лоши" за руснаците сега бяха станали "добри", а някои от талибаните, които тогава бяха "добри" за американците, защото също воюваха срещу съветските окупатори с подкрепата на Запада, сега се бяха превърнали в дефинитивно "лоши".

Още доста хора през годините се объркаха и загубиха из меандрите и метаморфозите на афганистанския политически и военен ландшафт.

Да, Афганистан никога не е бил държава със стабилно централно управление с пълен контрол върху цялата територия и население. Вероятно защото става дума за място с много шарена етническа палитра, ужасен терен с труднодостъпни части, в които отделни племенни лидери или военни главатари държат съответния район на свое подчинение. И същите сменят позициите и съюзниците си според собствените си интереси.

На много от тези местни "лордове" и командири на частни армии през последните 20 години бе предоставяна финансова и военна помощ - част от огромните средства, които САЩ загробиха в Афганистан. Естествено, много от парите се връщаха и към самите американски контрактори, а останалата част изтече в бездънните джобове на корумпираната афганистанска администрация по всички възможни нива - от най-високите политически постове в Кабул до най-незначителния наместник в последния кишлак, над който се вееше държавният флаг.

Повсеместна, напълно институционализирана корупция в мащаби, каквито дори ние, които живеем на кръстопът с ориенталски тренинг и обиграност в тия работи, не можем да си представим.

Така след 20 години целенасочена финансова и военна помощ от САЩ и цялата международна коалиция за армията на Афганистан се оказа, че афганистанска армия няма.

Внушителният брой

на хората в униформа е

съществувал

само на хартия

За да се източват средства, е имало толкова мъртви души в списъците, колкото няма паднали и по бойните полета в последните години.

Затова анализаторите във Вашингтон объркаха така драматично прогнозите за това кога Кабул може да падне в ръцете на талибаните. Според повечето от тези прогнози това дори не бе възможно.

Как между 50 000 и 70 000 талибани ще победят добре екипирана, тренирана и въоръжена армия от 350 хил. души? Няма как, отговаряха си сами анализаторите. До момента, в който градове като Херат, Газни, Джалалабад и Мазар-и-Шариф не започнаха да падат като фигурки на домино пред победния марш на талибаните. Често пъти, без дори да се водят и престрелки, да не говорим за сериозни военни действия. Местните губернатори, командири, главатари, вождове и тям подобни просто предпочетоха да избягат, а след тях се изпариха и войниците, за които се оказа, че дори не са получавали редовно дажбите си от храна.

Тази част от армията, която бе добре обучена и въоръжена, пък се оказа демотивирана. А също и прагматично настроена. След като президентът Ашраф Гани напусна страната, тези добре тренирани части предпочетоха да дезертират, вместо да водят бой с талибаните, чийто устрем към властта вече никой не можеше да спре.

Да не забравяме, че талибаните получиха и силна международна легитимация, след като през февруари миналата година в Доха подписаха споразумение със САЩ. По логиката на тази спогодба те трябваше да участват в разговори за мирна подялба на властта с правителствените сили в Кабул. Но тъй като правителствените сили избягаха от столицата малко преди талибаните да пристигнат там, оказа се, че те и да биха искали ей така, само куртоазно да водят разговори, няма с кого.

Талибаните се оказаха пълновластни господари на Афганистан, дори по-силни отпреди, защото този път владеят и Севера. Няма кой да ги спре да наложат своето ислямско емирство, разтурено преди 20 години.

И ако през 90-те години тяхната квазидържава бе призната само от Пакистан, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства, днес още няколко сериозни външнополитически сили обмислят подобна стъпка. А кадрите на стотици отчаяни афганистанци, които бягат по пистата край излитащ американски военен самолет, някои правейки налудничави опити да се хванат в движение за фюзелажа или колесниците, ще останат в историята като покъртително тъжно свидетелство за събитията, на които сме съвременници.

Както се видя от тази драматична картина, самолетът излетя въпреки вкопчилите се отвън хора, които не след дълго изхвърчаха във въздуха, за да загинат при този свръхотчаян опит да намерят спасение от талибаните.

Кадри, които ще останат в паметта на човешката история, за да ни напомнят за грозното лице на войната и върховното политическо лицемерие, редом до онези покъртителни свидетелства от Хирошима и голото виетнамско момиче, тичащо в ужас след атака с напалм.

Мнозина сравняваха този момент в Кабул с

паническото евакуиране на американците

от покрива на посолството им в Сайгон през 1975 г.

Но събитията, разиграли се пред очите ни сега, през 2021 г., като че ли са още по-позорни. Сигурно защото се чувстваме съпричастни към този погром над всичко, което смятаме за цивилизовано, оставайки единствено безучастни свидетели.