За втора олимпиада жените ни измиват очите с медали

Последното отличие при мъжете е отпреди 9 г., а последният
шампион не е между живите

Моето мъжко момиче

никак не се шегува.

Ако обича - обича.

Ако ревнува - ревнува.

Аз не умея да бъда

толкова категоричен,

моята строга присъда

е моето Мъжко момиче.

То мълчаливо подрежда

моите мъжки ризи,

моите мъжки надежди,

моите мъжки капризи.

Яростен или усмихнат,

никога безразличен,

бавно и светло прониквам

в моето Мъжко момиче.

И ако случайно побегна,

винаги пак ще ме връща

осъществената в него

истинска моя същност.

Весела и узряла -

Тя към света наднича,

скрита в женското тяло

на моето Мъжко момиче.

Тази невероятна песен на Стефан Данаилов и Маргарита Хранова по текст на Недялко Йорданов и музика на Найден Андреев бе тотален хит през 1981 г. 40 години по-късно спокойно може да бъде предложена за химн на българския спорт.

Две поредни олимпиади мъжките момичета на България ни измиват очите да не останем без отличие. В Рио това бяха Мирела Демирева, Елица Янкова и изключителният ансамбъл в художествената гимнастика - Любомира Казанова, Ренета Камберова, Михаела Маевска, Христиана Тодорова и Цветелина Найденова.

Сега в Токио са невероятната Ивет Горанова, Стойка Кръстева, Антоанета Бонева-Костадинова, Тайбе Юсеин и Евелина Николова. Поне до момента. Защото още не е завършила художествената гимнастика.

Точно българските жени успяха да обърнат тренда в родния спорт и да го върнат обратно към нивата отпреди години. Защото сме по-успешни от Пекин през 2008 година, а двете титли (досега) ще ни направят и по-добре от Атина през 2004 година. Само с 42-ма представители на игрите, от които едва 17 мъже.

Преди тръгването за Токио бяха писани тежки анализи за кризата
в спорта, за неговата гибел, делегацията ни бе най-малката от 1936 година насам. В крайна сметка отново излезе наяве фактът, че не е важно количеството, а качеството.

За мъжката чест трябва да прибавим, че все пак един медал ни бе откраднат - Христо Христов спечели бронза в щангите, но бе наказан заради нещо, което е извън състезанието. Йосиф Миладинов стигна до финал в плуването на олимпиада, което при конкуренцията в този спорт се равнява на медал и дори на титла в някои други. Любомир Епитропов също направи национален рекорд и влезе на 1/2-финал, което също е сериозно постижение.

Честта на мъжете бе запазена и от факта, че всяка от медалистките ни е с треньор мъж. И може би точно тук е да се каже една добра дума за тяхната работа. Защото, колкото и да си талантлив, поне в спорта трябва някой да те моделира, да изкара най-доброто от теб, за да стигнеш до върха.

Но останалите просто изчезнаха. Кризата в борбата е толкова дълбока, че вече нямаме медал при мъжете от Пекин преди 13 години. Най-успешният български спорт! Единствено Георги Вангелов стигна до малък финал.

Не трябва да се забравя, че той бе и единственият ни представител в свободната борба. Ако преди години някой бе казал, че ще имаме само един борец на олимпиада, щеше да бъде обявен за луд. В класическия стил от двама записахме една победа, или по половин на човек.
Някои ще кажат, че конкуренцията в този спорт се вдигна след разпада на СССР и постоянната натурализация на чужденци, но да не би да стана по-малка при жените? А там пратихме 4 състезателки. А фактът, че Сан Марино взе медал в мъжката борба, а България – не,
трудно може да бъде оборен.

Дебютът на гимнастика ни Дейвид Хъдълстоун ще се запомни единствено с предложението, което направи на любимата си Ерика Зафирова от ансамбъла преди олимпиадата. Иначе 59-о място в квалификацията. Вярно, с контузия, но със сигурност е имало и други с болки в състезанието. Тайбе Юсеин 8 месеца не бе стъпвала на тепиха след тежка операция и имаше само едно състезание преди олимпиадата, а единствената й загуба бе с 2:3. Същото оправдание за травма извади и единственият ни атлет Тихомир Иванов за квалификацията, в която скочи 217 сантиметра, сигурно толкова е скачал при юношите - младша възраст. Дори в десетобоя имаше подобен резултат.

Джудистите Ивайло Иванов и Янислав Герчев стигнаха само до 1/4-финал. Европейският шампион по вдигане на тежести Божидар Андреев остана пети, далеч от най-добрите си постижения. Антъни Иванов от фаворит за финал в плуването записа 20-о и 29-о място.

При дамите качеството се оказа на ниво. Толкова добро, че дори Тервел Пулев публично ги обяви за силния пол. И когато тези думи идват от последния ни медалист при мъжете отпреди 9 години, трябва да им се обърне внимание. Тервел стигна до бронза на олимпиата в Лондон в категория до 91 килограма, където загуби на 1/2-финал от украинеца Олександър Усик.

Колкото и неудобно да звучи, последният ни шампион при мъжете вече не е между живите. В Атина преди 17 години Милен Добрев успя да надвие руснаците Хаджимурат Акаев и Едуард Тюкин и взе златото в категория до 94 килограма. На 21 март 2015 година, едва на 35, той получи масивен инфаркт и почина.

Всъщност трендът за феминизация на българския спорт не е от последните две олимпиади. Може би стартира в Атина, където за първи път мъже и жени завършват с по една титла. Затвърждава се в Пекин, където дамите са със злато и сребро, а мъжете остават с три трети места. За да бъде очебиен в Лондон и Рио де Жанейро. Преди това само в Монреал през 1976 година титлите са били поравно за двата пола - по три. През останалото време мъжете са били напред.

Всъщност трендът е изключително полезен поне за моментното състояние на родния спорт. Защото за Париж МОК предвижда за първи път да въведе равенство между половете. И ще толерира смесените дисциплини, в които мъже и жени се състезават наравно.

До следващата олимпиада трябва обаче да се реши проблемът с трансжендърите и жените с натурално висок тестостерон, който става все по-остър. Към момента няма нито една дама, която да си е сменила пола и да иска да се пусне на олимпиадата. Примерът на щангистката Лоуръл Хъбърт обаче е пресен. Канадската футболистка Куин пък дори спечели златен медал, след като е била мъж. Въпроси повдига и сребърният медал на Кристин Мбома от Намибия на 200 метра. На нея бе забранено да стартира на 400 м и по-дълги разстояния заради високото ниво на тестостерон. Но на 200 метра си я пуснаха, въпреки че е половин мъж. Като начало МОК ще се опита да намали разрешеното ниво от 50 наномола на 10, но и това ще предизвика проблеми. Защото се очаква решението на Европейския съд по правата на човека по делото на южноафриканката Кастер Семеня.

Причините за възхода на българския женски спорт са много. Но на първо място е амбицията на българката. Тя е била такава от векове. Винаги е искала да бъде най-добрата. И да постига много.
Никоя от медалистките ни не може да се похвали, че кариерата върви гладко като по вода. Всички те са предолели невероятни трудности, за да стигнат до върха. Отделно бе хитрата стратегия на министерството на спорта да се инвестира точно в женските бойни спортове.

За Тайбе Юсеин вече е ясно. Тежка операция, трудно възстановяване. Големи очаквания. И тя не се огъна. За да покаже и на бившия си треньор, че е една от най-добрите. Защото Любов Овчарова е знаела всичко, което може да предложи българката, от Симеон Щерев и не успя да я пипне.

Евелина Николова дълго се лута в борбата, преди да попадне на Мирослав Гочев и да тръгне към върховете. Защото от нейния първи медал на световно минаха 6 години. От този на първите европейски игри - също. Премести се и в олимпийската категория, за да може да вземе медала. И не се оплака нито веднъж.

Някой спомня ли си, че Антоанета Бонева-Костадинова
преодоля наказание, което би отказало други спортисти на секундата. Не се уплаши от течащия покрив на залата в Търговище и тренираше сред кофи и при минусови температури. Преди да се отпуснат пари за ремонт от правителството преди 2 години. Със сигурност никой нямаше да я упрекне, ако бе махнала с ръка и беше се отказала от спорта. Да, ама тя е българка. Здрава, корава и нежна. За да види дъщеричките си да правят парад с нейните медали.

Стойка Кръстева се бе отказала от бокса. Постепенно оправи личния си живот, прие подадената ръка от шефа на “Локо” (Сф) и от учителка по физкултура сега стана олимпийска шампионка. И в залата на столичния стадион “Локомотив” условията не са идеалните. Но така се каляват характери и се раждат победители.

Колкото до Ивет Горанова, просто няма какво да се говори. Труд, упоритост и отново тренировки. До последен дъх. Защото каратето е преди всичко дисциплина. А къде дисциплина у българския мъж? С такива лишения може да се справи само една истинска българка. Като всичките ни на олимпиадата в Токио.