Зад решетките прочутият анархист Георги Шейтанов прави най-голямата размирица с 1500 затворници, а после успешно бяга

Близък приятел и покровител на Гео Милев, той навярно спонсорира “Пламък” с пари от наказателни акции. Убит е десетина дни след изчезването на поета

“Из кулоарите на затвора през 1917 година често срещах фигурата Ви - тогава Вие напомняхте Ивайло, - не сте забравили налъмите, нали?”, пише до Стамболийски най-дръзкият анархист 

В столичната Бастилия открай време можело да се усъвършенства изкуството на джебчийството и обирите. Там се решава, когато някой бъде освободен, как да си отмъсти

Дребен ръст и тих глас прикриват умело буйния му нрав и готовност на дързост до безумие. Интелигентен, превъзхождащ във всеки спор, въоръжен с изключителна начетеност и ораторско майсторство, а в стремежа си към революции - ненадминат. 17-годишен запалва Ямболския окръжен съд през пролетта на 1913 г., за да унищожи доказателства срещу негови другари. Арестуван и изключен от училище, бяга от ареста и минава в нелегалност. Ямбол така или иначе му е бил тесен. Румъния, Цариград, Палестина и Египет, спира за по-дълго във Франция. В Париж с охота споделя време с руски революционери и френски интелектуалци, попива примери за анархизъм от Жул Боно и Чорние, като се завръща у нас ентусиазиран до крайност, за да се противопостави на Първата световна война, Фердинанд и Васил Радославов. Естествено, това няма как да стане мирно. Не може без екшън. След няколко сблъсъци и престрелки с полицията е заловен и подобно на всеки успял анархист, който трябва да има опит и зад решетките, се озовава на топло.

Така Георги Шейтанов, обсебен от идеята за индивидуалистичния бунт като път за масова революция, вече е прочут, когато попада в Централния софийски затвор. В него той не губи никакво време, като за две години организира серия от бунтове. Среща пак там Александър Стамболийски, Райко Даскалов, Антон Прудкин и други политически активисти.

Шейтанов е толкова непримирим и неудържим, че през 1917 г. успява да избяга от затвора, като малко преди това вдига една от най-сериозните размирици на затворниците - 1500 скачат по негова команда.

Влиянието му сериозно притеснява доста лица. Самият той пише за онова време по-късно (22 септември 1922 г.) в известното си писмо, публикувано във в. “Утро”, до министър-председателя Александър Стамболийски. Гневът му е провокиран от гласувания от правителството закон за “разбойниците”, където в категорията към тях са причислени и анархистите.

“Г-н Стамболийски,

Вам са добре познати кулоарите на Софийския централен затвор: из кулоарите на затвора през 1917 година често срещах фигурата Ви - тогава Вие напомняхте Ивайло, - не сте забравили налъмите, нали?

Какъв парадокс е понякога съдбата! Днес Вие ходите с лачени обуща и по всяка вероятност - във фрак.

В затвора Вие попълнихте образованието си - там от други Вие научихте за Щирнера и Ницше - нека Щирнер и Ницше Ви берат греха: те Ви внушиха, че сте “свръхчовек”, направиха Ви маниак.

Вие помните бунта в затвора, който стана през зимата на 1917 година. Тогавашният директор на затвора ходеше с револвер в джоба сред затворниците и ги наричаше със собственото си име: сволочи.

Ние, анархистите там, организирахме бунта; повече от 1500 затворници се дигнаха като един човек и под напора на тази яростна вълна железните решетки запращяха. Охраната сложи оръжието си, а “гордият” директор даде гръб - той беше забравил за револвера си.

На другия ден след бунта дойде при мене от Ваше име и от името на Генадиев Коста Тодоров с мисия. Коста Тодоров ми каза: “Влиянието и смелостта, която проявихте в бунта, учудиха всички ни. С тази смелост и с това влияние Вие можете да разбиете вратите на затвора и да излезете заедно с всички затворници, да дигнете суматоха в столицата и подкрепени от някои войскови части, които са на наша страна, ще направите преврат. Ние сме във връзка с фронтови части - те, научат ли за това, веднага ще потеглят за София - тогава край на Радославов, Фердинанд и войната.”

На тази идея аз не отдадох кредит, защото зная, че вие сте хора без принципи и чест. И наистина септемврийските дни на 1918 година доказаха това. Вие напуснахте мизерно онези, които паднаха при Владая, и отидохте в двореца - днес като стар медвед Вие разсмивате младия “цар на българите”.

От този ден започна Вашата трагикомедия. (...)

Всеки ден Вие се домогвате до името на анархистите, зад което искате да скриете Вашите мизерии. От друга страна, Вие дигнахте буря в чаша вода със “законопроекта” за разбойниците. Вие искате да прокарате една тенденция, сочейки анархистите като разбойници. Пазете се от анархистите, г-н Стамболийски!

Те отдавна са Ви обявили за разбойник. (...)

Вас народът храни, пък и облича - какъв е идеалът Ви? Краварницата Ви в София и винарникът Ви в Славовица заместват идеала, нали?! Вие, може би, не сте виновен, че сте бос. Как може човек да Ви държи отговорен, че сте една посредственост! Но ако Вие сте беден по дух и не виждате по-далеч от пределите на днешния ден, не си туряйте носа на вратите ни - ще го смажем! От нашия лагер чакайте само куршум! (...)

Времето ще запази лика на поп Богомила, на Ботев; времето ще съхрани онези ценности, върху които се крепи животът: доброто, любовта, труда, мира между хората - ценностите на анархистическия идеал.

В нашето шествие към този идеал ние, анархистите в България, Ви пращаме зов: г-н Стамболийски, снемете шапката си и стойте мирно!”

Мъжеството и винаги зареденият пистолет рисуват на Шейтанов ореол на храбрец, но силовите му методи допринасят за неговия противоречив образ. След като сам си подарява свободата от затвора, той бяга в Русия, но разочарован от революцията там, отново се завръща в родината и продължава още по-умело да развива анархическата си дейност, като се развихря и на полето на публицистиката.

Издава няколко броя на нелегалния вестник “Бунт” заедно с Георги С. Попов. Най-активен е покрай приятелството си с Гео Милев, като става основен спонсор (според някои изследователи) на списание “Пламък”. Парите идвали от наказателните акции на анархисти срещу “чорбаджии изедници”. Шейтанов не е просто автор в списанието, но има влияние върху цялата му политика, като, въодушевявайки се от него, самият Гео Милев става по-ляво и радикално настроен. Георги е близък и с редица други интелектуалци и творци.

След ареста на поета заради публикуването на “Септември” той е освободен след плащането на паричната гаранция, внесена отново от Шейтанов, според писателя Христо Карастоянов. В деня след произнасянето на присъдата на Гео Милев същият изчезва безследно след “поканата” за “малка справка” от полицията на 15 май 1925 г.

По това време неговият благодетел има по петите си безмилостни врагове. Шейтанов се е провинил фатално пред ВМРО, след като участва в убийството на видния сговорист и поддръжник на македонското дело проф. Никола Милев на 25 февруари същата година.

Анархистът е убит само десетина дни след като Гео Милев потъва вдън земя. Съществува хипотезата, че Шейтанов е бил отвлечен и отведен в околностите на Горна Джумая, където е съден и убит от хората на Ванче Михайлов заради Никола Милев и заради връзките на анархиста с комунистическия деец и привърженик на лявото крило на ВМРО Димо Хаджидимов.

Официално след атентата в софийската катедрала “Света Неделя” Шейтанов и част от сподвижниците му бягат в опит да достигнат турската граница. Той и Мариола Сиракова са арестувани край новозагорските села Коньово и Младово, откарани са в Нова Загора, откъдето по-късно заедно с други задържани след априлските събития, под предлог че ще бъдат заведени в София, за да бъдат съдени там, са закарани в околностите на гара Белово (Пловдивско), където са екзекутирани.

Така със смъртна присъда завършва животът на най-дръзкия анархист в историята, когото стените на Централния софийски затвор не успяха да удържат.

Оттам са минали редица исторически фигури и немалко са посрещнали края си пак там като Трайчо Костов и Никола Петков. Други са се разделяли със свободата си само за известен период. Като генерал Тодор Кантарджиев, който описва своя шестмесечен престой (ноември 1922 - май 1923 г.) в книгата “В софийската Бастилия или Централния затвор: Ада на Данте”.

“Аз бях вече в затвора: в ада, в който по думите на затворниците много лесно се влиза, но извънредно мъчно се излиза!

Централният затвор е грамадно масивно здание, построено на северната страна на гр. София. Строено е през 1904-1911 г. Построено е по плана на западноевропейските поправителни заведения. Назначението му е било да прибира осъдените на дълги срокове криминални престъпници и да им действува поправително. В него да влизат престъпници, а да излизат поправени, добри граждани. Планът на затвора е кръстообразно здание. Четрите крила начеват от обширен централен коридор, наречен от затворниците “колелото”. Последното е покрито с грамаден купол (кубе) с прозорци. Всеки етаж на колелото е опасан с широк коридор с железни перила. Южното, източното и западното крила са построени. Северното още не е направено. Зданието е обиколено от петметрова дебела каменна стена. На четирите й ъгли има по една куличка, в която пази часови.

Между южното и източното крило тогава са разположени домакинските постройки и женското отделение. На всеки от трите етажи на всяко крило има по 40 стаи или 3х40=120 стаи във всяко крило. В двете затворнически крила има 2х120=240 стаи.

(...)

В затвора, случайно попадналите добри хора, могат да бъдат ограбени, изнудени, окрадени, дори и убити от разните апаши и бандити, заедно с които ще бъдат затворени.

Но в затвора може да се усъвършенствува и изкуството на джебчилъкът, на отварянето брави, ключове и катанци, на разни обири и пр. Там се преподава от старите катили как да се държи подсъдимият пред съдиите, как да отговаря и пр. Най-после там се решава, когато някой бъде освободен, как да си отмъсти на затворното началство, което се отнася жестоко спрямо тях. Така бе смъртно наранен жестокият надзирател Иванов и пр.”