“Малката от прованса” никога не забравя старите времена и остава признателна приятелка на момчетата от Кралската италианска гимназия

Като ученик юристът и белетрист Драган Тенев събира цялата си смелост, за да поеме десницата на Дан Колов в “Американската” сладкарница

“Аз я видях на площада за пръв път в живота си някъде към 1936 или 1937 година. В онези дни тя не беше станала още звезда, а бе просто едно малко хлапе, което - кой знае защо - почна да се върти около нашите “италиански” компании, когато през голямото междучасие излапвахме закуските си, разхождайки се по “Славейков”.

Скоро научихме, че новата ни приятелка е избягала от вкъщи и на своя глава е дошла в София от Дупница. Че е решила да превземе столицата като джазова певица и изобщо, че има грандиозни намерения за бъдещето. Разбира се, всичко това за “бляскавото бъдеще” ни изглеждаше тогава малко на шега, но тъй като по онова време и самите ние гледахме доста шеговито на живота, проектите на хубавичкото дупничанче не ни смайваха.

Не мина много време обаче и ние видяхме, че “малката от прованса” взе нещо да линее.

Защо? Какво се беше случило?

На въпросите ни тя само отговаряше: “Нищо особено!”, и така прекъсваше всички разговори на тази тема, които явно й бяха неприятни.

Но ето че един ден, без да ща, аз забелязах с крайчеца на окото си как момичето от Дупница ни гледаше втренчено, докато поглъщахме традиционните си банички или милинки, и изведнъж разбрах - то беше гладно!

Това откритие ме смути. Аз го споделих директно с другарите си и ние решихме единодушно, че трябва да се заемем с прехранването на момичето от “Славейков”.”

Досетихте ли се вече за кого иде реч в това късче история от спомените на юриста и белетрист Драган Тенев, които той щедро споделя в книгата “Тристахилядна София и аз между двете войни”?

Щом падне вечер по целия свят, 

безбройни двойки из парка стоят 

и нещо тихо и тайно шептят 

смутени, шу-шу-шу...

Е, вече не може да не е ясно, че малката чаровница с големите мечти от площад “Славейков” е легендарната Леа Иванова - джаз иконата с необикновен талант и невероятна съдба. Животът на певицата не тече съвсем по ноти, макар да е изпълнен с песни. Едва на две години Леа трябва да преодолее тихо шока от затварянето в сандък заедно с родителите си. Семейството бяга от България малко след атентата в църквата “Света Неделя”, като се скрива в нещо, подобно повече на ковчег, натоварен тайно във влак с въглища за Истанбул.

Защо се налага това? Бащата на бъдещата звезда Иван Иванов се страхува, че ще плати непосилна цена за левите си убеждения и близостта с комунистическата група, осъществила най-големия терористичен акт в България. Експлозията в храма на 16 април 1925 година убива над сто души, а близо 500 са ранени.

Иванови успяват да се установят в Истанбул, където живеят до завръщането си в Дупница през 1936-а. В Цариград Леа учи в Робърт колеж и пее в детския хор на Българската екзархия. Отново на родна земя тя, макар и твърде млада, бързо осъзнава, че малкият град не е достатъчна сцена за нейния размах. Така на своя глава девойката се отправя към столицата, за да покори бленувани върхове. Има намерение да следва в Художествената академия, но осъзнава, че музиката е голямата й любов, а гласът - нейната благословия.

Да си талантлив и амбициозен обаче, често не стига в преследването на успеха, а пътят към славата е каменист и труден. За едно младо момиче дързостта да започне сама от нищото я среща още на старта с първия безмилостен противник, който трябва да надвие, а именно глада.

За щастие, нейната харизма бързо й осигурява протекциите на добри приятели. Може да се каже, че първата сцена на Леа, където тя омагьосва своите най-ранни почитатели, е площад “Славейков”.

Днес едно от най-оживените и емблематични градски пространства в София преди Втората световна война е било дори още по-любимо на столичани.

Бомбардировките над София през 1944 г. не се оказват прекалено фатални за площада, като изгаря само неговата част откъм улица “Раковски”. И все пак точно там се намирала и бива разрушена изцяло при въздушните атаки.

Кралската италианска гимназия. Именно на първото италианско училище в България, открито на 6 февруари 1921 г., е възпитаник и Драган Тенев. Самият той признава, че поради тази причина пет “щастливи години” от неговата ранна младост са здраво обвързани със “Славейков”.

Площадът се явявал двор на училището (какъвто то нямало) и поле за голямото междучасие, предлагащо на гимназистите изобилието на градския кипеж. 30-те минути свободно време започвали винаги в 10,30 часа. Закуските си Драган Тенев и неговата компания започнали да делят с Леа, щом осъзнали, че я измъчва глад. Самата тя не след дълго си намерила работа в Градското казино.

“Като миячка на чинии или нещо подобно и “нейната акция за превземането на София” почна... - пише изкуствоведът. - Тя обаче никога не забрави до края на живота си нашата помощ от “старото време” и остана добра и признателна приятелка на всички нас - тринадесетте момчета от класа, които извън всичко друго се бяхме възхищавали на смелостта да се пребори с живота

Специално аз почувствах нейната признателност съвсем осезателно, когато много години по-късно се срещнахме случайно в Стокхолм и именно благодарение на нейната доброта и старо приятелство успях да видя и да се докосна до много неща в столицата на Густав Адолф, до които иначе надали щях да се добера...”

През 30-те години (и не само) “Славейков” е мястото, където можеш да видиш всеки и да се случи всичко. Всяко време си има и своите ежедневни рутини и физиономии на площада. Тогава около 10 часа се активирала една от познатите на софиянци атракция.

“Появяваше се Белия лъв - един нещастен шизофреник, който имаше мания да произнася речи пред публика. Той беше брат на друг прочут някога софийски луд - Черния лъв - и за разлика от него си беше избрал името Белия лъв, което самият той произнасяше с неподражаем апломб.

На външен вид "лъвът" беше съвсем приличен мъж на около четиридесет години. Носеше се винаги чист. Не буйстваше и нищо не издаваше, че е смахнат, но почнеше ли да държи своите пламенни речи по най-разнообразни въпроси, нещата бързо се променяха. Изясняваха се цялостно!

Белия лъв започваше винаги словата си със заявлението, че той е най-умният човек на света и единственият равен нему по ум в България е само министър-председателят на тогавашното българско правителство доктор Георги Кьосеиванов. Щом чуех тази негова декларация, макар и да бях тогава все още едва шестнадесетгодишен, аз винаги почвах сериозно да се съмнявам в точността на диагнозата на психиатрите, обявили нещастника за луд. Но в този момент събраните около него зяпачи заръкопляскваха така силно, че без да искам, и аз се присъединявах към техните аплодисменти. Съмненията ми се стопяваха...”

Пролетта на 1935 г. поднася и една много неочаквана, но незабравима среща за Тенев. Двама яки мъже с уши, напомнящи “листа от зелка”, завиват по “Раковски” и влизат в тогавашната Кафява американска сладкарница, която се разполага под хотел “Севастопол” на ъгъла на “Славейков” и “Раковски”. В същия миг на ученика му просветва защо единият от тях му е страшно познат и така е събудил любопитството му.

“Но това беше Дан Колов! Страшният Дан Колов, който победи миналата година прочутия абисински борец Реджи Сики на тепиха на игрището “Юнак”! Ама че съм серсем, а!”

Силно развълнуван заради тази опасна близост със световен борец, Драган се въоръжава с цялата си смелост и пристъпва в сладкарницата на бай Кольо Саров.

И тук е важно да се подчертае, че от съвременниците си бай Кольо е определян като превъзходен сладкар. Натрупал опит от живота си в Америка, той с удоволствие впечатлявал у нас с великолепните си американски пайове. Но още по-ценното на бай Кольо било това, че бил изключително гостоприемен и добър човек, винаги готов с охота да нагости всеки. Не е чудно какво е привлякло в сладкарницата му и титана Дан Колов.

В онзи ден, феноменален за Тенев, борецът сяда в "Американската" в едно сепаре в дъното заедно със своя спътник, който също не е кой да е, а другият ни прочут борец Хари Стоев. Двамата си поръчват кафе на симпатична сервитьорка, а секунди след това изневиделица пред тях се изправя Драган. С треперещ глас той пита дали може да стисне десницата на най-силния човек в света, подчертавайки, че това ще е най-голямото приключение в живота му. Известен шок, примесен с облекчение, превзема момчето, когато съзира благата усмивка, която се разкрива на лицето на Колов.

“Ами дай тогава да се здрависаме, щом ще ти е приятно - рече борецът. - Само не стискай много силно, че напоследък ръката нещо ме понаболва!

Ръкувахме се с прочутия Дан Колов. Той се дръпна навътре в сепарето и ме тури да седна на пейчицата до него. После извика на бай Кольо Саров:

- Сара, я дай на този юнак един двоен пай, че ми се вижда нещо бая слабоватичък...”

10 минути Тенев прекарва в компанията на легендата, който го разпитва за училището му, разказва му за схватките си в Париж и Америка, говорят си за София и за други дреболии.

“Никога няма да забравя простотата в отношението му с хората и човещината на този прочут човек. Междувременно те се оказаха характерни и за всичките останали истински големи хора, които срещнах много години по-късно в живота си.”