Имената на местностите Вадиочи, Кланица, Кокалица, се появяват след лютата битка при Ключ на 29 юли 1014 г.

Преди 1010 г., на 29 юли 1014 г. става решаваща за Българското царство битка - при укреплението Ключ.

Двубоят между между цар Самуил (997–1014) и император Василий ІІ (976–1025) е най-продължителният военно-политически сблъсък на Балканите преди османското завоевание. Тази българо-византийска епопея завършва с покоряването на ранносредновековното Българско царство през 1018 г. Без съмнение обаче нейният връх е битката при укреплението Ключ, в долината между планините Беласица и Огражден.

В началото на ХІ в. цар Самуил укрепва проходите, през които най-често византийците нападат българските предели.

Над 3 км дълги каменни зидове

между Беласица планина и укреплението Ключ довършват отбранителната линия на българите, а крепостният вал продължавал до Огражден.

Самото укрепление Ключ било изградено от два рова и три вала, разположени концентрично по стръмните му склонове. В най-високата част имало наблюдателна 10-12-метрова кула. Това бил командният пункт на българската войска.

Основната част от войската начело с цар Самуил и сина му Гаврил-Роман-Радомир се намирала при с. Макриево (в Струмишката долина, на около 15 км западно от Ключ). За да отвлече вниманието на ромеите, българският владетел изпраща своя военачалник Несторица “един от най-мощните управители сред българите”,

да нападне Солун с многочислена войска

Стратегическият план на българския цар предвиждал да изчака византийското нападение и с внезапен излаз да обгради като “в чувал” армията на ВасилийІІ.

През лятото на 1014 г. император Василий ІІ потегля от Мосинопол (днешен Комотини в Гърция) срещу България и в началото на юли стига Беласица и Огражден. Дни наред ромеите атакуват безрезултатно българските прегради. От високите стени

българите обсипват византийците със стрели

Планът на Самуил сработил. Но и Василий ІІ е опитен във военното дело.

Междувременно отрядът на Несторица е разгромен, а пленените българи - доведени от Теофилакт Вотаниат при Ключ. След безуспешните атаки ромейският василевс решава да изпрати два отряда от по няколкостотин души през планината Беласица, които да заобиколят българските укрепления. Влашки пастири ги превели през проходимите пътеки в непристъпната планина. За 3 дни те изминали близо 25 км и се оказали в тила на българите. Движели се през нощта, затова останали незабележими за българската стража.

На 29 юли 1014 г. на разсъмване византийците с викове и шум от бойни тръби нападнали изненаданите българи. Основната част от ромейската армия прехвърлила преградата между Беласица и Огражден. Анонимен византийски автор допълва за действията на следващия ден: Българите били

заварени невъоръжени и неразсънени

и се впуснали да бягат. Не знаели накъде да тръгнат, падали в реките, давели се и се избивали един друг. А ромеите безпощадно ги избивали, а в реките вместо вода потекла кръв”.

Гаврил-Роман-Радомир спасява баща си цар Самуил, като го качва на коня си и го отвежда в Прилеп. По-голямата част от армията му попада в плен на ромеите. Разигралата се батална сцена е описано колоритно в една византийска история от ХІІ в.: Българският цар не пожелал да се смири. Проводил да повикат войски и от други племена и пристигнал при императора, за да си отмъсти. Така от едната страна стояли въоръжени ромеи, а от другата – българите. Дали боен сигнал с военните тръби и тромпети. Вдигнал се голям вик и настъпил смут сред двете войски, а също и голям страх. И щом се срещнали и се ударили едни други като диви глигани или силни лъвове, започнали да се трошат копия, да трещят и да се ломят мечове. Кръв се леела като вода, и цвиленето на конете изпълвало въздуха… Така императорът сломил надменността и дързостта на българите...

След победите си над българите

императорът отправя поглед към Струмица

Непревземаемата българска твърдина е ключът към вътрешността на България, към Битоля и Охрид. Василий ІІ възлага на Теофилакт Вотаниат да премине височините край Струмица, да опожари преградите по пътищата към тях и да отвори удобен път към Солун. Българите начело със завърналия се на бойното поле Гаврил-Роман-Радомир го пускат да мине безпрепятствено на юг, но му готвят капан. На връщане Теофилакт попада на засада. Той и хората му са обсипани с камъни и стрели, а Гаврил-Роман-Радомир сам го пронизва с копието си.

Така привидната победа на Василий ІІ се обръща в поражение. В ръцете му обаче са огромен брой пленени българи. За да ги прекърши, императорът заповядва нечувано в историята злодейство - пленените 15 хил. български воини да бъдат ослепени, като на всеки 100 за бъде оставян по един едноок. Така

150 души с по едно око повеждат оцелелите,

очите на чиито лица са белязани с окървавени черни дупки.

Ослепяването ставало много бързо - палачът скачал върху гърдите на вързания човек и с нож изваждал очите му. Мнозина умират на място от кръвоизлив, непоносима болка или от инфекция. Други оставят изнурените си тела по дългия път към Преспа в знойните жеги през август и септември на 1014 г.

Имената на околните местности продължават и днес да напомнят за жестоката разправа: Кокалица (от костите на загиналите), Смърдашец (от зловонието на труповете), Вадиочи (мястото, където са изваждани очите), Кланица (място на клането).

Чужди учени днес правят опити да променят историята, обявявайки ослепяването за измислица, обслужвайки по-скоро матрицата на съвременния балкански романтичен национализъм, отколкото историческата истина.

Четири години след смъртта на цар Самуил (6 октомври 1014 г.) агонията на българската държава достига своя гибелен край -

ранносредновековното Българско царство рухва

под напора на могъщата ромейска империя. ВасилийІІ, придобил зловещото име Българоубиец, горделиво заявява: Много и големи са добрините, с които човеколюбивият Бог е дарявал през различни времена нашето царство. А най-голямата от всички е, че ромейската държава се разшири и че държавата на българите мина под един ярем с нея.

Днес, след 1010 години, тържествените чествания и запазването на спомена за станалото край р. Струмешница са еднакво нужни на потомците. Защото за величието на един народ свидетелстват не само воинският героизъм и гръмотевичните победи, а и страданията и крушенията в неговата история!

*Авторът е председател на Македонския научен институт.