Изключи социалните си мрежи и спечели най-нервното състезание, за да стигне до Париж. Сега има не мечта, а цел, защото вярва в нея - олимпийски медал

Едно лъчезарно българско момиче през 2023 г. спечели първи медал от световно първенство за България във фехтовката от 36 години и първия в историята медал на сабя при жените.

Но и след третото място в света на шампионата в Милано остана една голяма цел - да бъде на олимпийски игри в Париж, където да преследва още по-голяма българска гордост. Нищо не ставаше лесно, макар и вече да изглеждаше заслужено. Макар и българският женски отбор да бе близо до олимпийската мечта. Дори и личното ѝ участие до последно не беше сигурно.

Но в края на април Йоана Илиева

спечели тежката

битка между

13 изключителни

сабльорки

от 13 страни в последната европейска олимпийска квалификация. Само първото място даваше право на билет за Франция. И това място е за България. Заслужено от една млада българка, която ще замине за дебютните си олимпийски игри месец след като на 20 юни навърши 23 години.

“Беше изключително изстрадано. Последната година беше изпълнена със стрес. След медала от световното първенство всички смятахме, че съм класирана, но се оказа, че не е така. В последния момент ме изпревари една испанка и загубих шансовете си индивидуално, въпреки че бях №8 в световната ранглиста. Тъй като съм от Европа, това не стигаше. Концентрирахме се за класиране отборно. Бяхме сред класиралите се до самия край. На последното състезание всичко зависеше от това дали ще има африкански отбор в топ 16, или не. Гледахме как африканският отбор губи с над 13 точки разлика. И в последния бой те обърнаха. Ние ставахме свидетели на всичко това на живо. Цялата зала ни гледа. Гледа нас, гледа тях. Беше отвратително чувство да гледаш как всички плачат от щастие, че са се класирали, че са направили необходимото, докато от нас вече нищо не зависеше. Нямаше значение какво ще направим ние, а как ще се подредят останалите. През това време аз бях болна от пневмония. Беше ми много трудно после да се събера. Въобще

не исках да мисля, че

сме изгубили шансовете

отборно, гледах на

ситуацията, все едно

че никога не сме ги имали.

Щях да рухна, ако се отдам на цялата тази емоция. След това имах един месец тренировки преди квалификацията. Имах добри дни, имах и много лоши, много изстрадани.

Когато приех, че ще отида на квалификацията в преследване на последния си шанс, реших да изтрия всички социални мрежи, за да се абстрахирам от всичко. Защото всичко ми говореше “Париж, Париж, Париж”. Заминахме на няколко лагера, в които успях да се фокусирам изцяло върху тренировките, без мисъл за нищо различно. В деня на състезанието стисках до последно и не смеех да се зарадвам на нито един бой, преди да видя 15-ата точка на последния бой и да знам, че вече е сигурно, че съм на олимпийски игри”, разказа пред “24 часа” Йоана Илиева.

А финалната олимпийска квалификация с квота само за първия е определяна за по-тежка от самия олимпийски турнир.

“Да, аз бях първа в ранглистата от всички на квалификацията, само че съм виждала многократно как фаворитите отпадат точно поради фактора стрес, че само първото място има значение. Опитвах се да не мисля за това, а за всеки следващ съперник. В последния месец с всяко едно от тези момичета играех в главата си може би хиляди пъти, тъй като се познаваме. Това, че в реалното последно състезание за Париж спечелих с толкова голяма преднина, за мен беше по-скоро изненада, отколкото очакван ефект, тъй като всичките ми съпернички са много трудни”, анализира още тя.

“Олимпийската квалификация беше най-сложният ми турнир чисто психологически. Световното първенство, където никой не очакваше да взема медал, беше много по-сладко, защото тогава за първи път си казах: “Ето, всичко, което си положила от първия ден тренировка, си е струвало и даде резултат”. На 22 г. да вземеш медал от световно първенство, поне за фехтовката е нещо феноменално. Без съмнение това е

най-сладкият ми медал,

а успехът в

квалификацията

- най-нервният

От началото на сезона имах няколко световни купи, които бяха изключително нервни. Бях болна, бях нервна, бях психически нестабилна. Те не завършиха добре. Това беше първото състезание, в което под голямо напрежение и нерви успях да завърша по най-добрия начин”, продължи Йоана.

Ходът с пълната концентрация и изключването на социалните мрежи явно се оказва ключов. Е, сега има малко време за споделена радост. “Сега ги върнах, защото не ме натоварват. Но преди олимпийските игри смятам да постъпя по същия начин, защото имаше много благоприятен ефект. Когато съм на състезание, не ги ползвам.

В деня на състезание

тотално ги изключвам,

защото за мен

това пречи на

концентрацията”,

споделя младата, но мъдро разсъждаваща българска сабльорка.

Мечта или цел има тя за Париж?

“За Париж е цел. Мечта е, когато не си вярваш, че е постижима скоро. За олимпийските игри през цялото време гледах като цел пред себе си. Тя може да стане, може и да не стане, но знам, че е реално постижима. Целта ми в Париж със сигурност е медал. Дали ще е златен - не знам. Смятам, че мога да го постигна. Но тук вече идва и опитът. Олимпийските игри са събитие, което ще ѝ повлияе. Откриването, всички емоции от самия факт, че си олимпийски състезател. Но след квалификацията, която издържах, мисля, че олимпийският турнир като стрес в полуфинали и финали не би ми се отразил”, отговаря Йоана.

Как гледа целият български женски отбор на успеха на Илиева, след като общата им мечта се изплъзна. Може би като вяра в бъдещето?

“Не само момичетата, цялата зала се радва на моя успех. Момичетата искрено ме поздравяват. Но съм сигурна, че са и тъжни, защото заедно бяхме с единия крак в Париж. Но Емма Нейкова и Калина Атанасова са все още девойки, знаят, че Лос Анджелис е пред нас. Както и следващите олимпиади. Аз също нямам намерение да се пенсионирам.

На следващите олимпийски игри ще имаме и отборна квота. Мисля, че го усещат всички. Олга Храмова, която е най-възрастната в отбора, пък обратно на всякакви разбирания дори се нахъса много повече. Преди това разсъждаваше дали да не се откаже, но след като взех квотата, каза: “Супер. След като сега имаме една, след 4 г. ще имаме 4 квоти”. Смятам, че този резултат повлия на всички много освежаващо”, казва Йоана.

“Всеки свой успех тя свързва с треньора си. Но от начина, по който говори и разсъждава, личи, че е научила много повече от чисто спортни достойнства. Разсъждава повече от трезво. От малка семейната среда явно я е възпитала на абсолютен реализъм, но към него Йоана е добавила своята неподправена борбеност. И резултатът е видим.

“На първо място за успеха ми дължа всичко на треньора Ивайло Воденов. Когато той започна да се занимава с мен, аз бях на 10-11 г. и бях най-слабата от всички момичета, с които той се занимаваше. Впоследствие стана така, че аз бях човекът, който винаги е в залата. Това продължава и до днес. Но нито бях най-добрата на международни състезания, нито постигах най-добри резултати, но му направи впечатление, че винаги имах желание да се върна в залата и да играя, въпреки че знам, че ще ме победят.

Връщах се и се връщах

с надеждата един ден

аз да ги победя

Много добре знам това - никога не съм била най-добрата, най-талантливата, най-бързата. Желанието да се боря ме водеше, то ме доведе и до олимпийските игри”, добави Йоана Илиева.

Как всъщност едно момиче се пленява от магията на фехтовката?

“Причината беше, че аз много исках да тренирам. Спортът винаги ми е бил приятен. Но до 8-годишна възраст не бях тренирала никакъв спорт. Тогава дядо каза, че иска да запише всичките си три внучки - мен, сестра ми и братовчедка ни, да тренираме. Първият спорт, който пробвах, беше фехтовката.

Сякаш съдбата

дойде при мен

На следващия ден в училище дойдоха треньори, които да показват фехтовка. Дори не знаех как се казва, но исках да го пробвам. Така започна всичко. С първата тренировка в 126-о училище. Впоследствие продължих, защото средата беше много приятна. Чувствах се страхотно в този един час след училище. Пробвах и други спортове, които по някаква причина не ме задържаха. Все ставаше нещо. И спирах с тях - дали веднага, дали след време. Но

фехтовката

просто все едно

ме намери в

точното време

Майка ми беше човекът, който ме амбицираше през цялото време. На всички деца им купуваха екипировка почти веднага. Тя ми казваше: “Аз няма да ти купя екипировка, защото не искам това да е просто някаква детска прищявка, не искам да те лигавя, искам да знам, че си сериозна. А аз бях единствената левичарка. За човек с лява ръка да ползва общите неща за хора с дясна ръка беше много трудно. Но всъщност не съм го и приемала така като едно момиче на 8-9 години. Впоследствие започна да ме кара на допълнителни тренировки в неделя. След това говорихме с треньорите да ходя в още едно училище. И с постепенното нарастване на тренировките, което ми беше много приятно, ме откри треньорът ми Ивайло Воденов. Той пък тогава си каза: “Това момиче е в залата постоянно, трябва да направим нещо за нея”, разкри още за себе си и своя път Йоана.

Тя ли избра сабята, или точно обратното?

“Сабята ме избра. Треньорите, които дойдоха тогава, и като цяло нашата школа, се занимават предимно със сабя. В много училища има фехтовка, беше чист късмет, че в моето училище беше сабя, която смятам, че предвид физическите ми качества е най-подходяща от всички оръжия за мен”, отговаря Йоана.

“Благодарна съм на цялата академия “Етрополски”, в която започнах да тренирам. Развиваме се в много приятна среда, в която всеки помага на другия и го дърпа нагоре. През годините имах много близки приятелки, с които се дърпахме заедно. Сега аз служа за пример и помагам на малките. Всеки човек в залата е там, за да се развива.

Не може да кажеш “днес ме мързи”,

защото знаеш, че съседът

ти диша във врата

и утре ще те победи.

Благодарна съм на цялото ми семейство. В началото те гледаха много скептично на фехтовката, защото аз исках постоянно да тренирам. Исках да пътувам, да ходя по състезания. Но когато пък видяха, че имам резултати, че наистина съм добра в това, всички автоматично си смениха мнението. Защото в началото смятаха, че е загуба на време. Но в момента баба ми например постоянно се хвали на съседи, постоянно ѝ звънят познати и приятели: “Гледахме твоята внучка”. Всички са били до мен през цялото време. Не смятам, че това е мой резултат. Това е резултат на хората до мен и всички жертви, направени през годините”, допълни Илиева.

Едва ли все още Йоана може да осъзнае в пълнота колко важен е успехът й за талантите във фехтовката, които тепърва ще вървят по стъпките й.

“Честно казано, не знам. Смятам, че наистина направих нещо много голямо конкретно за спорта. Когато имаш представител на олимпийски игри, спортът минава на друго ниво и в министерството за важната част с финансирането. Надявам се да е така, надявам се да съм направила нещо хубаво за развитието на още едно поколение. Защото забелязвам, че все повече хора преминават в мъже и жени и продължават да тренират и да се състезават активно. Защото спортът след 18-годишна възраст е много труден в България. А в нашето време аз бях първата във фехтовката, която започна успешно да се занимава с това. Сега виждам още и още хора, което много ме радва.

От друга страна, си спомням през 2016 г., когато Панчо Пасков се класира за олимпийските игри, колко много се промени подготовката ни. Тогава бях на 15 и за едно лято имахме 3 месеца лагери. Тогава дръпнах страшно много. Следващата година, 2017-а, беше една от най-силните ми. Сега се замислям, че

ще дам това начало

на някой друг,

на някой с 4-5 години по-малък от мен. Както Панчо го е дал за мен. И наистина се радвам”, споделя сабльорката.

Самата тя е имала и примерите, които да следва, но и личната амбиция да не се отказва, когато е трудно.

“Винаги съм се стремяла да бъда като най-успешните фехтовачки от другите държави като Франция и Украйна например. Възхищавала съм им се и съм искала да се доближа до тях, знаейки колко напред са организационно, какви зали имат, за да работят за успехите си. Но аз винаги съм си казвала: “Няма значение, това е само оправдание”. Отделно съм чувала какво ли не за състоянието на българския спорт, как вървял надолу. Това пък само ме амбицира допълнително. Като хората не вярват, няма какво да ги разочарова, мога само да ги убедя в противоположното", доразкрива ни още от чисто човешката си сила Йоана Илиева.

И ето го резултата. На 22 г. от едно момиче, което е знаело, че не е най-доброто в залата, и което има смелостта да каже “аз бях най-слабата”, но и упоритостта да се връща и връща, докато не промени този факт, Йоана вече е вдъхновението за бъдещето на българската фехтовка.