След историческия срам през 2017-а железният бранител бе готов да се откаже, но благосклонната съдба го върна по пътя към големия триумф

Наричат го професора не само заради енциклопедичните му познания как се управлява защитата на тима, а и заради двете висши образования

Датата е 13 ноември 2017 г., а цяла Италия е потънала в скръб. По улиците се лутат отчаяни дядовци, синове и внуци, които късат кичури коса и се чудят как е възможно да ги е застигнало подобно проклятие.

Дори вечно мрънкащите съпруги този път предпочетоха да си държат езика зад зъбите и да не засипват с морска сол кървящата рана. Италия за първи път от незапомнени времена не се беше класирала за световното първенство по футбол.

След първоначалния шок дойде мрачното отчаяние. Стигна се до там медиите на Апенинския полуостров да призовават мондиалът да бъде отменен. Без нас няма как да има световно, тръбяха вестници и сайтове.

В съблекалнята

също настана

невиждана разруха

Опитните играчи до един се заклеха, че повече няма и да помислят за участие в държавния тим. Сред най-тъжните със сигурност беше Джорджо Киелини, който след злополучния реванш с Швеция си тръгна от стадиона с усещането, че целият му живот е минал напразно.

Да, той бе спечелил много с „Ювентус“, но искаше да има велики емоции и с националната фланелка.

Е, не се получи и сега е време да изпия до дъно чашата с горчилка, мислеше си Джорджо, докато пишеше своята молба за напускане от националния. Само че не напусна. Разубеди го треньорът Луиджи ди Биаджо, който пое Италия за малко след историческия срам през онзи ноемврийски ден на 2017 г.

След това сегашният треньор на „Скуадра адзура“ Роберто Манчини също си направи труда да

почовърка в мозъка на железния бранител,

връщайки му вярата в светлото бъдеще. И ето че сега, почти 4 години по-късно, Киелини благодари на своите треньори, на Бог или на безпристрастната съдба, че го върнаха на правия път, в края на който го чакаше европейската титла.

Със сигурност Киелини бе една от големите атракции на европейското първенство по футбол. Спомнете си само поведението му в най-тежките последни мигове от мача с Испания.

Капитанът на Италия намери сили да се шегува с колегата Жорди Алба, на когото му личеше от километри, че е напрегнат до пръсване. На опитния ветеран със сигурност не му беше спокойно отвътре, но и не беше забравил, че дори в подобни мигове

трябва да умееш

да се шегуваш,

да дишаш, да живееш. Защото една тежка загуба на терена не е нищо повече от моментно разочарование, което само може да те направи още по-силен и подготвен за бъдещи успехи.

Джорджо беше научил този урок. Преживял бе достатъчно разочарования, че да заслужи своя велик триумф. И добре че една по-висша сила пак се намеси на негова страна, подреждайки планетите така, че да успее да играе на европейското. Защото през 2020 г. бранителят на „Ювентус“ беше контузен и нямаше шансове да се възстанови навреме. После връхлетя коронавирусът и финалите бяха отложени за след година – време, достатъчно за ветерана да влезе отново във форма.

А щом

краката

го държат,

другото е ясно. Киелини притежаваше достатъчно талант и опит, за да оцелее и в най-тежките битки. Сякаш с всеки изминал мач се подмладяваше и на финала не трепна през всичките 120 минути.

Всъщност само веднъж се пропука, когато младият Букайо Сака го мина и реши да отпраши напред, за да се озове сам срещу вратаря. Вместо това се озова на земята, след като батко му Джорджо безпардонно го повали на земята. В такива мачове забравяш за джентълменство, за коректност, за доброто си име и действащ като изпечен бияч от някоя долнопробна кръчма. Сака толкова се възмути на грубия фаул, че след това изпусна решаващата дузпа за Англия и потопи в мъка сънародниците си на Острова. А

Киелини

му се извини

за грубиянството и отиде да празнува толкова чакана втора европейска титла в историята на италианския футбол.

За него този случай наистина е приключен. В крайна сметка Сака се изправи без особени поражения, а в много предишни гладиаторски битки неговият душманин е проливал кръв в пряк и преносен смисъл. Спомнете си ухапването в стил гладна бяла акула, което му приложи Луис Суарес на световното през 2014 г. Тогава рамото на бранителя на „Юве“ наистина кървеше, а италианците бяха обезкървени още в груповата фаза, напускайки рано-рано мондиала. И това съвсем не е единствената щета по тялото на ветерана през всичките тези години на безкомпромисни битки.

„Много пъти са ме ритали, много пъти съм ритал аз самият. Носът ми е чупен многократно и добре че дъщеря ми има носа на майка си“, обича да се шегува Джорджо. Точно заради това го възприемат и като един от последните мохикани, които си спомнят едни по-романтични времена, в които футболът и мъжката битка бяха по-важни от епилираните крака, рекламните договори и големите пари.

Сега на Киелини му е позволено да се порадва на титлата и след това да помисли за бъдещето. Миналата година той обяви, че ще спре с футбола през лятото на 2021 г. и ще помоли да му дадат някакъв пост в управленската структура на „Ювентус“. Не,

той въобще

няма да моли,

защото си го е заслужил. Джорджо бе един от малкото опитни играчи, който не предаде каузата на „Старата госпожа“, когато клубът бе изритан от елита заради участието си в мегаскандала с уредени мачове „Калчополи“. Той спечели много с гранда от Торино и си е заслужил управленското място. Още повече че разполага и с необходимия интелект, за да посрещне новите предизвикателства.

През 2010-а завършва бакалавърска степен по икономика и търговия в Торинския университет, а седем години по-късно вече е и магистър по бизнес администрация в същото учебно заведение.

Дали обаче футболният професор наистина ще изостави футбола, за да седне в добре климатизирания клубен офис? Съвсем скоро ще разбере. Ако наистина се откаже, играта със сигурност губи едно от златните си момчета. Но такъв е животът. Няма нищо вечно на този свят. А и Киелини натрупа достатъчно велики спомени, които да го топлят до края на живота му.