Задържат тайно свещеника заради книги на Солженицин

Изчезва мистериозно и тогава монахините му направили опело

Дъщеричката му изгаря при инцидент с газена лампа

Месец преди изгонването на писателя дисидент Александър Солженицин от СССР, на 12 януари 1974 г. в Казанлък от "разрив на сърцето" умира един от почитателите му, положил усилия съчиненията му да достигнат и до български читатели. Петър Василковски, ефимерий в девическия манастир "Въведение Богородично", в продължение на година е разработван по подозрение за разпространение на антисъветска литература. Малко преди смъртта си той е прибран в Държавна сигурност и

изчезва мистериозно за една седмица

Накрая го връщат пред дома му жив, но след няколко дни умира внезапно.

Той е руснак по произход, роден на 28 юни 1899 г. в село в Подмосковието. Завършил е духовна академия и през 1922 г. е ръкоположен за свещеник. През 1926 г. е осъден на една година затвор "заради публичен диспут с комунистите на религиозна основа", като присъдата излежава в гр. Ямнал. Оттогава до 1934 г. е преследван, което е причина да избяга в Бесарабия, където получава назначение в румънска църква.

Служи там до превземането на областта от Съветския съюз през 1939 г., когато се премества в Кюстенджа, Северна Добруджа. След връщането на Южна Добруджа на България и с аргумента, че симпатизира на българите, се обръща с молба да бъде назначен за свещеник в Тутракан. Докато живее там, семейството му е сполетяно от голяма трагедия – дъщеричката им изгаря при инцидент с газена лампа!

А с идването на комунистите на власт в България преследванията на отец Петър продължават. С радиограма от 8 юни 1946 г. Държавна сигурност съобщава, че "разрешава въдворяването във вътрешността на страната" на три лица, сред които и Петър Василковски. Свещеникът и съпругата му Олга се заселват в Карлово. Но наскоро след това умира и жена му. После, през 1948 година, отецът е назначен като ефимерий в казанлъшкия девически манастир, разказва изследователят на църковната история Момчил Методиев.

Дело за оперативна проверка “Негодяй”

Изгонването на Солженицин от СССР става причина кампанията за неговото очерняне да се разпростре в цяла Източна Европа. През 1973 г. българската Държавна сигурност разкрива нелегална мрежа за разпространение на антисъветска литература в България, като най-голям интерес проявяват към книгите на Солженицин и Бердяев. На езика на службите разкриването на тази мрежа се означава като "реализация" на груповата разработка "Комари". Покрай нея във фокуса на службите влиза и свещеник Петър Василковски.

Според изследването на Момчил Методиев това се случва на 20 януари 1973 г., когато началникът на Трети отдел в Шесто управление изпраща на ДС - Стара Загора, справка за "лицето Петър Василковски, свещеник в Казанлък", с указание за

завеждане на ДОП (Дело за оперативна проверка)

В приложената справка се посочва, че свещеник Петър Василковски е засечен в "близка връзка" с обектите, протичащи по разработка "Комари". Подозиран е, че "чете и разпространява инкриминираната литература с антисъветско съдържание".

Допълва се, че на "12 юли 1972 г. непознато лице е съобщило на обект "Фанатичка" – Катрин Лвов, че е предало книги на отец Петър". Според други данни обектите на разработка "Комари" с кодови имена "Стареца" и "Химика" признават, че са получили от Петър Василковски книгата на Солженицин "Август 1914“ и Великопостното писмо на Солженицин до Московския патриарх Пимен, преведено на български. В този разговор "Старец" определя Василковски като "надежден човек", който сам може да прецени дали и как да разпространява писмото на Солженицин.

И продължава: "Да, отец Петър е голям умник, голям умник, той знае и във всеки случай хората познава по-добре от мене". Справката завършва със сведението, че когато отецът пътувал до Съветския съюз, взел със себе си един екземпляр от книга на Николай Бердяев, но при преминаването на съветската граница се уплашил да не бъде заловен и изхвърлил книгата.

Подписът под тази справка, данните за която явно са събрани с оперативни средства, е на началника на Пети отдел в Шесто управление, а върху нея действително стои резолюцията на заместник-началника на Шесто управление Иван Димитров, която гласи: "Др. Дамянов, Василковски да се вземе на ДОП".

Заповедта на Центъра е изпълнена на 7 март 1973 г., когато е одобрено предложение да бъде заведено дело на Петър Василковски

под псевдоним “Негодяй”

В аргументацията се казва за получени данни, че "лицето Петър Василковски, свещеник в Девическия манастир в Казанлък, сега пенсионер, разпространява инкриминирана литература".

Посочва се, че е пренасял такава литература в СССР и е близък с обектите на разработка "Комари". Допълва се, че в миналото е бил съден в СССР. Като негативна характеристика е допълнено, че "минава за много издигната личност. Чете много и е ревностен защитник на религията".

На пръв поглед това е всичко. Делото е прекратено на 22 февруари 1974 г., когато заместник-окръжният началник на МВР в Стара Загора одобрява предложението за снемане на ДОП "Негодяй" в архив. Аргументацията е кратка: "През месец ноември централизираната разработка в София беше реализирана и свещеник Петър Василковски беше

задържан и разпитан с цел ползване за свидетел, тъй като е много възрастен

На 12.1.1974 г. същият получи удар и почина".

Но нека видим какво се случва между 7 март 1973 и 22 февруари 1974 г., когато делото е закрито. Кратка преписка в неговото дело посочва, че отецът е бил задържан на 6 септември 1973 г. и освободен на 14 септември същата година. Причина за задържането на свещеник Василковски е "реализацията" на делото на Групова разработка "Комари", по която основни обвиняеми са Владимир Макаров, Теодосий Беляковски и Катрин Лвов. Присъдите срещу т.нар. група "Макаров - Лвов - Беляковски" са произнесени на 13 февруари 1974 г. Тримата са обвинени в разпространение на литература и клеветнически твърдения, засягащи държавния и обществен строй в НРБ и СССР, и са осъдени съответно на пет, четири и три години затвор.

Най-възрастният от тях, Теодосий Беляковски, оцелял в сталински лагер, умира в затворническата болница в Ловеч през 1975 г. Владимир Макаров излежава присъдата си, а след това му е разрешено да замине за Франция, където умира през 2007 г.

Днес за този процес свидетелства Катрин Лвов-Макаров, която тогава е 33-годишна. Родена във Франция, потомка на руски емигранти и православна по изповедание, тя започва редовно да посещава България като студентка по българска филология и се сближава с част от руските емигранти в страната. Малко след като е осъдена по това дело, през март 1974 г. тя е помилвана и се завръща във Франция, а след излизането от затвора на Владимир Макаров се омъжва за него.

В следственото дело срещу тази "група" са съхранени материалите, които показват какво се случва с о. Василковски през времето, когато е в ареста.

Запазени са шест протокола за разпит

– по един от 12 и 17 септември, два от 19 септември, протокол от очна ставка от същия ден и още един последен разпит от 23 октомври 1973 г.

В свидетелските си показания о. Петър Василковски като цяло потвърждава подозренията, че е бил част от мрежа за разпространение на "инкриминирана" литература. Свещеникът признава, че познава обвиняемите Теодосий Беляковски, Владимир Макаров и Катрин Лвов. Посочва, че се е срещнал с някои от тях още по време на пребиваването си

в София за операция от апендицит

през 1946 г.

Тогава чрез Анна Макарова, медицинска сестра в болницата, той се запознава с брат й Владимир Макаров. При по-късни идвания в София той отново гостува в дома им на ул. "Венелин" № 11, където се запознава и с Теодосий Беляковски. В показанията си той уточнява, че Беляковски е белоемигрант, който по време на Втората световна война се включва в т. нар. Руски военен корпус на Балканите, военна част от руски емигранти, която действа срещу югославските партизани, заради което след войната е осъден на 10 години затвор, които излежава в Сибир, преди да се завърне в България през 1956 г., когато и о. Василковски се запознава с него.

Тъкмо от разговорите с Беляковски отец Петър научава за съществуването в Съветския съюз на кръгове, които не са съгласни с "официалната държавна политика", и от него той чува имената на Александър Солженицин, Пастернак, акад. Сахаров и др. По-късно Беляковски му споделя, че разполага с книги от тези автори, носени му от западни туристи, и така отецът прочита "Раковата болница" на Солженицин. След като връща книгата, получава и чете "В първия кръг“. По същия път до него стига и известното "Великопостно писмо" на Солженицин. За него отецът свидетелства:

"Писмото на Солженицин до патриарх Пимен ми направи много голямо впечатление със своята смелост и решимост да се противопостави на атеистичното влияние. За да споделя това свое впечатление,

аз реших да разпространя писмото на Солженицин,

защото за мене като вярващ действително се изисква много голяма смелост, за да възразиш на един патриарх и даже да го обвиниш, че не се грижи за църквата."

По-нататък отецът обяснява, че по същия път е получил и книгите на Николай Бердяев "Мирогледът на Достоевски“, "Достоевски и Толстой", "Духът на руската революция". Наред с това е чел и 20 писма до приятели на Светлана Алилуева, както и книгите на Милован Джилас "Разговори със Сталин“ и "Новата класа". До него достигат и други издания на руския самиздат, сред които Декларацията за правата на човека на акад. Сахаров.

В отговор на въпрос на следователя отецът пояснява, че книгите получавал лично, "на ръка", в редки случаи по пощата, а понякога те били носени от монахини, пътували от София до манастира, но които "не знаеха какви книги носят, а само им казвах, че са руски книги". Потвърждава, че

опасните книги са били подвързвани

с подвързия

на други книги

– така например книгата на Солженицин "Август 1914" е била "замаскирана“ с подвързия на книгата "Половин път до луната".

Делото на "групата Макаров – Лвов - Беляковски" е гледано през февруари 1974 година. Катрин Лвов-Макаров си спомня, че малко преди началото на процеса ? казват, че свещ. Василковски е починал. По тази причина копие от смъртния акт се съхранява в следственото дело. В него се посочва, че Петър Захариев Василковски е починал на 12 януари 1974 г., а като причина за смъртта се изтъква "кардиогенен шок".

Това свидетелстват архивите. А ето какво е запазено чрез местното предание, в лицето на сестрите от Казанлъшкия манастир. Безследното изчезване на отец Петър през септември

хвърлило в смут сестрите монахини

Решили даже да направят опело върху негова дреха. Но една вечер отецът се върнал – личало, че бил изплашен, даже развил мания за преследване.

Пред по-близки хора споделил, че в милицията не са го били, даже накрая го почерпили "едно кафе". Какво е имало в кафето, днес е трудно да се докаже. Но в деня на погребението на присъстващите им направило впечатление, че лицето на покойника не е жълто, а румено. Някой извадил огледалце, за да проверят дали диша. Но тогава началството се разпоредило да го погребат набързо. Това подхранило допълнителни съмнения, че не всичко около смъртта на отец Петър Василковски е съвсем "естествено".

В този смисъл няма как да не си спомним опита за покушение срещу Солженицин през август 1971 година. Писателят пътува до Новочеркаск, за да събира материали за новата си книга. На 9 август влиза в магазин за хранителни стоки; докато е на опашката за бонбони, го обграждат трима цивилни и единият от тях – невисок млад мъж с къса подстрижка -

инжектира в ръката му неизвестно вещество

Солженицин прекарал два месеца на легло в ужасни мъки, тялото му било покрито от огромни мехури, като от изгаряне. Но оцелял.

Много по-късно един от тримата нападатели – бившият кагебеец Борис Иванов – признал, че срещу Солженицин са използвали рицин. Тази и други специални отрови са разработени от първата съветска токсикологична лаборатория със специално предназначение, известна под конспиративното име "Специалният кабинет".

Неин създател е бившият народоволец с партиен псевдоним Кашчей Безсмертни – акад. Алексей Бах. През 1953 година бива засекретена под името Спецлаборатория № 12 към Института за специални и нови технологии на КГБ. "Постиженията“ на сътрудниците на тази зловеща структура се дължат най-вече на експериментите с живи хора, обикновено арестанти или затворници.

Когато жертвата умре от симптоми, сходни с тези на сърдечен удар,

а от нея не се открият следи при анализа – новата отрова се регистрира и влиза в употреба. По този начин са убити архиепископът на Украинската униатска църква Теодор Ромжа, а също и украинските националисти Лев Ребет и Степан Бандера. Спецлаборатория № 12 е доставила и отровата за покушенията срещу българските дисиденти Владимир Костов и Георги Марков.

"Сънувах, че служим литургия с отец Петър Василковски - спомня си преди години монахиня Олимпиада, самата вече покойница. – Беше Малкият вход, аз носех свещника със запалената свещ, а след мен с Евангелието в ръце вървеше отецът. Но вместо да направи завой и да влезе в олтара през Царските двери, той продължи напред, към изхода на храма… Нищо не каза, само ми се усмихна тъжно. Събудих се и разбрах, че скоро ще се разделим с отеца…"

И наистина, в един неделен януарски ден на 1974 година отец Петър отслужил последната си литургия. Когато сестрите

отишли да го извикат за обяд, намерили го в неговата килия бездиханен

Не е тайна, че в Казанлъшкия манастир по това време бил внедрен агент на ДС.

"Неочаквано ни изпратиха една жена да ни помага в счетоводството. Аз бях главен счетоводител на помощното манастирско стопанство и не съм искал от шефовете нови хора. Години по-късно ми "просветна“, че тази жена бе изпратена, за да слухти около отец Петър…" – спомня си 95-годишният Ламби Петков, самият той концлагерист от Белене.

Какво точно се е случило с отец Петър Василковски на 12 януари 1974 г.? Категоричен отговор може да даде само ексхумация. Но обикновено килърите от Спецлаборатория № 12 не оставят след себе си следи.