Вторият по височина връх е най-трудният за изкачване. Само 400 души го покоряват, 90 загиват

Още през 2005 г. Боян Петров и Дойчин Боянов успяват да достигнат до 8150 м и поставят парапети, използвани дълго

През зимата там става -60 градуса, а вятърът стига 200 км в час

Боян Петров и Стефан Стефанов са единствените българи, стъпили там

Стръмен, с дълги отвесни участъци, със страховити ураганни ветрове. Лавини, пропасти и изпитания, които сякаш нямат край.

Извисявайки се величествено над хребета Каракорум по протежение на границата между Пакистан и Китай, тази планина с форма на пирамида винаги е била най-голямото предизвикателство за най-добрите алпинисти в света. За съжаление, и гробището на много от тях.

Вторият по височина връх в света се смята за най-трудния за изкачване. Приблизително

един на всеки четирима загива в опита си да го покори

А само преди дни, на 5 февруари, след неуспешен опит там намери смъртта си и Атанас Скатов. Той стана 87-ият алпинист, загубил живота си в ледените улеи. Малко след като тялото му бе открито, се оказа, че предната нощ още трима души са изчезнали. От Джон Снори, Али Садпара и Хуан Пабло Мор все още няма следа. Надеждите да бъдат открити живи с всеки изминал ден стават все по-песимистични.

Причините за това са много и се дължат на специфичния релеф на планината Каракорум. Това се потвърждава и от факта, че до този момент са правени няколко опита за зимни изкачвания. За съжаление, нито един от тях не бе успешен до 16 януари тази година, когато група непалски алпинисти и шерпи постигнаха този исторически успех. Всички отдават това на факта, че непалците са деца на планината и притежават определени физически особености, които им позволяват да се преборят с коварната планина и тежките условия.

Изкачването им е сензационно, защото през студените месеци К2 се превръща в едно от най-суровите места на планетата. Температурите падат до минус 50-60 градуса. При такива условия и най-малката грешка може да има катастрофални последици. Дори една изпусната ръкавица води до измръзване за минути или само

докосването на пръста до лед за миг откъсва слой кожа

Вятърът обаче е още по-опасен. Планината е открита и е обект на постоянни урагани. Поривите могат да достигнат скорост до 200 км/час и да пометат алпинистите от склоновете.

Друг фактор, който прави К2 толкова труден през зимата, е липсата на сняг в планината. Силният вятър го издухва, като оставя само голи склонове и чуплив лед, а това прави изкачването значително по-трудно технически и многократно по-бавно.

Освен всичко това през студените месеци кислородът е много по-малко, отколкото през лятото.

Заради целия този сложен комплекс

К2 е безапелационният връх убиец

“Той е толкова смъртоносен поради комбинацията от елементи - обяснява писателят Мик Конефри, който прави документален филм за върха. - Той е с около 243 м по-нисък от Еверест, но топографията е много по-строга. Изкачвайки Еверест, имате стръмни участъци, които след това се изравняват. Много малко от K2 са равни.

Има само на около 7300 м, когато пътят се изравнява за кратко, но това е единствената почивка. Също така в зоната на смъртта, определена над 7600 м, е възможно да падат ледени камъни и лавини. А времето е ужасно и непредсказуемо.”

“K2 е дива планина, която се опитва да те убие”

Това казва алпинистът Джордж Бел през 1953 г., когато е ръководител на американската експеция за изкачването на върха. Той не успява да стигне до крайната си цел, защото пада в пропаст. Спасен е, но краката му измръзват.

Всъщност досега е имало няколко зимни експедиции до К2, но всичките са били неуспешни.

“Не можете да си представите колко по-трудно е да изкачите K2 през зимата в сравнение с пролетта или лятото - казва испанският легендарен алпинист Алекс Чикон. - Беше огромно предизвикателство само да се стигне до базовия лагер. Преминахме 60-километровия преход от най-близкия път през пресечени, покрити със сняг планински долини. За разлика от Еверест там не можеш да стигнеш до върха само с ходене. Няма как да вървиш догоре, защото има отвесни стени, ледници, скали, които не можеш да заобиколиш с ходене. Катериш се, при това в ужасни условия с много разредения въздух и мъгла, която е почти непрогледна.

Вятърът заплашва да те отвее в пропастта”

След базовия лагер следват още 4 подслона, между които се редуват скални ребра и ледени ръбове. Алпинистите преминават през, както ги наричат, Комина на къщата и Черната пирамида (характерен релеф на височина 6800-7100 м), които са с опасно изложение и водят до Рамото, от което се вижда върхът. Последното голямо препятствие е

Тясното гърло, където най-често умират алпинистите

Мястото представлява нещо като ледена скала и има голяма опасност от лавини и сераци (ледени блокове, които се откъсват).

Каракорум е изследвана за първи път през 1856 г. от екипа на Томас Монтгомъри, който дава името на върха. Първият сериозен опит за изкачване на K2 обаче е предприет доста по-късно - през 1902 г. от Кроули и Екенщайн, но е неуспешен.

Следват редица подобни експедиции, но всички те завършват разочароващо. Едва през 1954 г. италианските алпинисти Лино Лацедели и Ахиле Компаньони успяват да достигнат до самия връх.

Статистиката показват, че досега

само 400 души са успели

да покорят смъртоносния К2. Сред тях са и двама българи - Боян Петров, който почина през 2018 г., се изкачи през 2014 г. и заради това получи и прякора си Безсмъртния. Вторият е Стефан Стефанов, който успя да стигне догоре през 2019 г. в рамките на комерсиална експедиция.

Интересното обаче е, че още през 2005 г. се провежда българо-полска експедиция на К2. Тогава за Каракорум заминават Дойчин Боянов, Боян Петров, Иван Темелков и д-р Любомир Младенов.

Въпреки че има още алпинисти от различни експедиции, приносът на нашите момчета е най-голям - те фиксират въжени парапети до голяма височина. По тях по-късно минават всички, които се опитват да се изкачат.

“Нещото, което за мен наистина представлява много съществена гордост, когато говоря за К2, е, че ние бяхме от хората, които водехме въжето по маршрута за изкачването на този връх - споделя тогава Дойчин Боянов. - Тези, които в момента изкачват върха, могат да открият множество забити български клинове по скалите. Цялата Черна пирамида ние я екипирахме с въжета, което беше изключително тежко физическо усилие.”

На 22 юли

Боян Петров и Дойчин Боянов

успяват да достигат до 8150 м, но времето се влошава и атаката е прекратена. През този сезон никой не стига до върха.

Времето преди атаката минава в изкопаване на площадка от 2 кв. м, опъване на палатка, приготвяне на течности. За почивка им остават само 2 ч. В 12 ч. през нощта времето било прекрасно, но час по-късно вятърът започнал да блъска по палатката. В 2 часа тръгнали по маршрута. Краката на Дойчин така измръзнали, че не усещал кога забива котките. Изтощил се. Боян вървял пред него. Спрели и решили да се върнат.

“Само Господ ни е пазил - споделя тогава пред "Вертикален свят" Дойчин Боянов. - Отървахме кожите с изключителен късмет. Но най-трудното за мен беше да се откажа на крачка от върха. По-трудно е дори от самото изкачване. Когато на 21 юли излязохме на Рамото (7800 м), видях пред себе си върха измамно близо. Първо забелязах другите, а после усетих, че и аз плача. Наоколо бяха осемхилядници - част от нашите мечти. Този момент ще помня цял живот.”

Боян Петров допълва, че

наоколо постоянно падали лавини

Носачите се страхували и в най-важния момент отказали да вървят нагоре. Затова се отказали от мечтата си. На слизане също не било леко. Вятърът едва не ги отвял, а ледените кристалчета, които се носели с над 100 км/ч, се забождали като иглички в кожата им.

Съни не се отказва и 9 години по-късно покорява К2.

Най-трудният за изкачване връх продължава да притегля като магнит спортисти от цял свят, но именно под него останаха завинаги някои от най-добрите и подготвени алпинисти.