ЧАСОВНИКЪТ

(Петнадесето писмо)

На моя внук Стефан – той знае защо

Какво ли не правих… Само на колене не паднах. Молих се, циврих, подсмърчах, бях готов да събирам пари от закуските и ракия да му купя… Да се откажа от закуската заради нещо бе подвиг, равен на този след време да се откажа от ракията, за да си купя книга… Оказа се, че съм човек роден за подвизи. Ако баща ми знаеше какъв син е направил или нямаше да ме прави, или щеше да ме патентова и да ме дава като модел за направата на други синове… Срещу заплащане. Или на бартер – за ракия… Баща ми обичаше да пие. Някои бащи обичат да ходят на лов, други за риба, трети по футболни мачове ще се запилеят. А баща ми бе надминал себе си и бе всички тези неща плюс пиенето… Пет в едно… Как да не се гордееш с такъв баща. И съм сигурен, че ако някога бе успял да изтрезнее щеше реципрочно да оцени и мен. Освен всичко това обичаше и да чете. Много четеше. Толкова четеше, че можеше да не отиде дори до кръчмата, за да си дочете книгата. После отиваше, и докато пиеше разказваше какво е прочел на седящите с него на масата. И чак след няколко ракии започваше да плаче за някой от героите на книгата. И всичко това правеше без да се раздели нито един път с часовника си. С него лягаше, с него ставаше. Докато спеше аз тихичко сядах на дюшемето току под главата му, навеждах глава, опирах ухо до циферблата на часовника и слушах как цъкат секундите. Как подкованите им копита чаткат по калдъръма на времето. Понякога, като картечни откоси, се изстрелваха и аз трябваше да бързам за училище след тези откоси. Понякога толкова дълго гледах стрелките, че успявах да доловя движението не само на голямата стрелка за минутите, но долавях движението и на малката стрелка. Часовете минаваха, аз гледах часовника и не знаех, че един ден ще се страхувам от всеки часовник, който безмилостно подсказва свършека на времето. Защото времето не е безкрайно. Времето свършва в момента, в който Смъртта ти затръшне миглите като селска порта току пред очите… И става страшно, защото не знаеш какво има отвъд… Може и хубаво да е, може и лошо да е – ама не знаеш какво е и става страшно. Какво ли не бих направил да си сменим местата с татко. Аз да бъда заспал вместо него, да смърдя на ракия – само и само часовникът да е на ръката ми. Бях готов и на крайни мерки. Дори съм си мислел да закъснея някога от училище. Ами да закъснея толкова дълго, че когато се върна и ме попитат къде съм бил през всичкото това време да им кажа, че не съм се усетил, защото нямам часовник. И тогава баща ми да разкопчае каишката и да ми даде най-точния часовник на света. Чувал съм големите да си говорят по онова време, че „съветските часовници са най-бързите часовници на света“… После се оказа, че били най-бавните часовници, защото времето тогава много бавно минавало. Аз им се чудех, защото виждах как дори малката стрелка за часовете се движи, а те какви ги разправят. Часовникът беше „Ракета“ и стрелките му светеха. Аз знаех, че не светят, защото са намазани с фосфор, а защото секундите чаткат по паважа на времето така, че искри хвърчат изпод копитата им. Баща ми понякога се събуждаше, погалваше ме още сънен по главата с ръката, на която беше часовникът… И, о, как неистово тежеше ръката му. Само аз знаех, че е заради часовникът, защото не може един баща да има толкова тежка ръка. Пък било тя и ръката на моя баща. Аз се гушвах в ръката му, отривах я така, както котаракът Мартин се отрива о краката ми, когато се прибирах от училище. Котаракът Мартин, който толкова напомняше с рижите си райета на стрелките на часовник „Ракета“. На десетки, не, на стотици стрелки от часовници „Ракета“ напомняха райетата на Мартин. После баща ми ставаше, изпиваше гарафата с вода на масата, казваше едно удавническо „Хъъъъъъъъъ“, обуваше си обувките и отиваше да оправя махмурлука. Когато след години си позволих и аз първото напиване разбрах максимата: „По-добре пиян, отколкото махмурлия“… Един ден, сигурно неделя е било, защото в ония времена и в събота се работеше, но щом мама е била вкъщи значи е било неделя, мама видя как подслушвам часовника на баща ми. Пак бях заел мястото си под спуснатата му ръка и подслушвах времето, което не можеше нищо да ми каже по различно от мечтите ми. Цялото ми бъдеще беше в мечтите ми. А цялото ми разочарование от тях беше в стрелките на един часовник „Ракета“ на ръката на баща ми. Мама приближи, сложи показалец на устните си, с чевръсти пръсти на циганка-джебчийка откачи часовника от ръката на баща ми, пое моята ръка и толкова неусетно, колкото неусетно го свали, го постави на ръката ми. Аз не исках този часовник да е откраднат, исках баща ми да ми го даде. И заради това си останах на мястото, седнал под главата му по турски, и опрях главата си на юмручето си така, както съм виждал по снимките мама и татко. Казвали са ми, че ходели нарочно при чичо Велчо фотографа да се снимат, защото той им давал часовник и те подпирали глави на юмруците си, за да изпратят снимките после в Дъбован, където дядо Дон и баба Роса плачели от щастие, виждайки какъв висок стандарт е постигнала мама в Габрово, щом се е снимала вече с часовник на ръката си. Баща ми се събуди, погали ме с най-леката мъжка ръка на света, усети, че нещо й липсва на тази ръка, погледна бялото на ръката си, невидяло слънце досега, усмихна се, погали ме още един път по главата, изпи гарафата с вода, каза едно „Ъхъъъъъъъъъъ“. И излезе. И ми остави цялото време на ръката да се справям с него - както мога… Ами, това е…

*От фейсбук