Имам претенцията да познавам родината си в детайли, казва през 2018 г. генералният директор на БТА, който тогава издаде третата си книга за Африка

Генералният директор на БТА Максим Минчев почина от COVID-19. Въпреки положените усилия, лекарите не успяха да го спасят. Той беше на 67 години.

Предлагаме ви това интервю от преди 2 години за "24 часа", в което журналистът и писателят разказва за пътешествията си и ценностите си.

- Били сте в над 140 държави на 5 континента. Защо решихте да пишете за Намибия, г-н Минчев, какво има там?

- Защото тази държава е наистина малко позната. Намибия има прекрасна, макар и сурова природа. Има богата фауна, за която истински се полагат грижи. Има вкусна кухня, гарнирана с превъзходна бира и добри вина. И най-важното - хората. Там живеят заедно няколко местни племена и потомци на първите европейски заселници. Става дума за уникално съжителство между черни и бели африканци, което се дължи на обществения договор между тях.

- Това ли е най-типичното за Намибия?

- Може би. Намибийците са преминали през най-лошия африкански сценарий - колониализъм, геноцид, апартейд, борба за независимост. И когато през 1990 година те най-после я постигат и имат за първи път самостоятелна държава, решават да загърбят лошотиите на миналото и да живеят заедно, вървейки напред. И засега спазват повече от добре това свое мъдро решение.

- Коя е дюна 45? И защо сте кръстили книгата си на нея?

- В тази страна се намира най-старата пустиня в света с най-високите и красиви дюни. Те са стриктно номерирани (вероятно наследство от немския колониализъм).

Тази червена дюна

се намира на 45-ия

километър

в пустинния друм и се е превърнала в своего рода туристическа емблема на Намибия. Има и друго обяснение - числителните преобладават в моите книги за пътешествия - “ХVIII Екватора”, “Три мусона”, “47 по Гринуич”...

- Как общувахте с хората. Ползвахте ли пътеводители и гидове?

- Тръгнах към Намибия с двама живи пътеводителя. Единият от тях се превърна в главен герой на книгата, а другият - в неин редактор. Става дума за Михаил Михайлов, почетен консул на България в Намибия, който живее там от 30 години. Човек с разнородни таланти - архитект, писател, музикант, ловец. Автор на няколко книги, обявен за “писател на Африка”, бял намибиец, радващ се на всеобщо уважение. Нали се досещате какво е да пътуваш с такъв човек? И вторият е колегата Георги Милков от в-к “24 часа” (закъде без “24 часа”?), който година преди това бе трасирал някои от маршрутите.

- Човек обикновено помни забавните случки по време на път. Какви са вашите?

- Не са една или две, но не ми се ще да преразказвам книгата. Няма да забравя един сутрешен риболов в студения Атлантически океан, за който имах специално разрешение от намибийските власти и песента “Край Босфора шум се вдига”, с която отбелязвахме всяка голяма уловена риба. Или срещите ми с бушмените, които, повярвайте ми, сякаш току-що бяха дошли от култовия филм “Боговете сигурно са полудели”.

- Казвате, че това е книга за любовта и я посвещавате на съпругата си Натали. Защо? Винаги ли пътувате заедно?

- Да, тя е най-близкият ми човек. Заедно сме отдавна, заедно и пътуваме по света и у нас. С времето се формират положителни стереотипи, уеднаквяват се желания и действия, разпределят се задължения и отговорности. Всичко това са много важни елементи за едно пътуване, особено за по-далечните и екзотични дестинации. Искрено вярвам, че ѝ посвещавам и бъдещите си пътеписи.

- Как се организира пътуване дотам?

- И лесно, и трудно. Всъщност май единственият проблем е

по-дългото издаване

на виза

в някое от европейските посолства на Намибия.

- В Намибия има две големи пустини - Калахари и Намиб. Какво е преживяването да си в пустиня?

- Точен въпрос. Аз съм от хората, влюбени в пустините, в невероятната им красота, в странните флора и фауна, в още по-странните хора, които ги населяват. Имах шанса да видя три четвърти от емблематичните пустини на всички континенти. И макар да са много различни - топли и студени, пясъчни и каменни, жълти и червени, те имат магнетична сила, която може да се почувства само там.

- Опасно ли е да се пътува в Африка? Това е третата ви книга за този континент. Колко време се подготвяхте за пътуването? Какво трябва да знае човек, когато тръгва за там?

- Африка не е опасна, но отправиш ли се към нея, трябва да я уважаваш. Тя е континент със суров климат. Има невероятна природа, пъстър животински свят, мечтана екзотика, но в същото време все още не е еднакво уредена и приспособена за нашия начин на живот. Уви, в Африка все още се срещат етнически и политически конфликти, има коварни болести, има неразбираеми обичаи, но това са преодолими неща. Защото Африка има своето голямо богатство - нейните хора. Бил съм в повече от 25 държави на Черния континент и повярвайте, най-добрите ми спомени са именно срещите ми с тези хора. Наивни, добросърдечни, безхитростни, те най-добре допълват срещите с лъвове и носорози, красивите залези, загадъчния фолклор.

- Как станахте пътешественик? Коя е първата държава, в която отидохте?

- От малък съм се предал на фундаменталната наука география. Толкова добре познавах света на теория, че нямаше как да не тръгна да го гледам. Истината е, че започнах с България. Имам претенцията да познавам родината си в детайли, което много ми помага при световните митарства и много често ме изпълва със законна патриотична гордост.

- Скъпо занимание ли е пътешественичеството? С колко багаж пътувате? Отвсякъде ли си носите нещо за спомен и какво?

- Отново ще дам двоен отговор - и да, и не. Скъпо, ако не е добре подготвено, ако се прави насила, сиреч без интерес, ако се поддаваме на капризи или оценяваме света единствено през собствения си опит, знания, привички и ценностна система. Ако, обратното, подходим към пътуването си, дори то да е на другия край на света, с желание, с мъдрост, с вслушване в съвети и търсене на най-добрите практики, то тогава ще е по-лесно и много по-евтино.

С годините багажът,

с който пътуваме,

намалява

прогресивно,

а спомените, било то като фотокадри или пък оригинални сувенири, са нещо задължително.

- 140 държави - колкото сте посетили, са много. Как ги броите? Знам, че има хора у нас, които си правят своеобразно състезание кой ще посети повече държави. Вие участвате ли?

- Не. Но уважавам тези, които гонят подобни рекорди. Защото все пак става дума за усилия и най-важното за пътуване. Има места и у нас, и по света, където съдбата те връща много пъти, има други, за които е решила, че трябва да ги пропуснеш. Някои дестинации вървят с възрастта, други с дързостта, трети с физическите натоварвания, четвърти с любопитството. Но и без състезания светът е красив, нали?

- Снимате много, когато сте навън. Какво снимате? Колко снимки има в книгата ви? Ще направите ли изложба с тях?

- Фотографията е част от пътешествието. При мен тя е почти професионална страст и затова всичките ми книги са богато илюстрирани. В “Дюна 45” има над 150 снимки, които, убеден съм, са добър съюзник на текста и помагат на читателя да я разбере по-добре тази пуста непозната и далечна Намибия. Но на премиерите на книгата предпочитам да участвам с друга фотоизложба. Повече от двадесет години,

пътувайки по земното

кълбо, снимам деца,

натрупах над

1000 кадъра

Един ден ги показах на големия Иво Хаджимишев, той ги хареса и избра една десета от тях в изложба. Надявам се тя да предизвика чистосърдечни усмивки.

- След като човек знае страстта ви към пътуванията, БТА ви изглежда тъкмо по мярка - това е мястото, което дава най-точна информация за всичко, което се случва не само у нас, но и по света. Какво още е БТА за вас?

- Аз съм преди всичко журналист. Кариерата ми е дълга и богата, работил съм в списания, вестници, радио, сега ръководя националната информационна институция на България. Пътуванията по света са един необходим и добър жокер и бонус, за да върша по-добре работата си.

- Тази година агенцията чества 120 години от създаването си, страшно много време за медия. Колко голяма е отговорността да ръководиш такава медия?

- БТА е традиция, стъпила в три века. Тя е храм на българския език. Тя е школа за журналистика. Дори само това е достатъчно да си горд, че работиш в тази институция.