За втори път тази година в Нагорни Карабах, където се води най-продължителната война на бивша съветска земя, избухнаха бойни действия. От края на 80-те години на миналия век във въоръжения сблъсък са загинали над 20 000 души, а стотици хиляди са се превърнали в бежанци. Патовата ситуация редовно се разпалва, но напоследък ескалацията стана по-сериозна. Как започна тази война и какви са изгледите за спиране на боевете?

Присъствието на арменците, наследници на древната държава Урарту, в района датира от

повече от три

хилядолетия

Но още в древността различни завоеватели преминават оттам - асирийци, римляни, парти, перси, гърци...

Към края на XI век на територията вече съществуват различни арменски кралства. След като през 13. век тюркски племена завладяват по-голямата част от Закавказието, местните арменски княжества прекарват следващите няколкостотин години като подвластни на различни тюркски и персийски владетели.

Този цикъл се повтаря до 19-и век,

когато Руската империя поглъща по-голямата част от региона. През цялото това време арменски и мюсюлмански общности населяват областта и живеят като съседи, често споделящи едни и същи градове и села.

Съвременният етнонационализъм пристига в Закавказието в края на 19-и век, когато арменските, азербайджанските и грузинските националистически движения подклаждат понякога открити сблъсъци и погроми, включително в района на Карабах. По време на Първата световна война отношенията между арменската и азерската общност се влошават особено след като десетки хиляди арменци бягат на територии, контролирани от Русия, за да избегнат геноцида, извършван от Османската империя. При това оцелелите арменци до голяма степен са склонни да не правят разлика между мюсюлманите от Закавказието (бъдещите азербайджанци) и техните неотдавнашни потисници, турците.

През пролетта на 1918 г., една година след краха на царска Русия и няколко седмици след излизането на Съветска Русия от Първата световна война,

Турция започва офанзива

в Закавказието, но този път срещу арменските националисти, а не срещу руската имперска армия.

Военната кампания съвпада с нарастващото

етническо напрежение

в целия регион. В края на март 1918 г. азербайджанското мнозинство в Баку се сблъсква с етнически арменци, които тогава съставляват около 20% от населението на града. Заради подкрепата на болшевишките милиции размириците завършват с убийството на 12 хил. азери, според азербайджански историци, и пет до шест пъти по-малко жертви сред арменците. И до днес азербайджанската историография официално нарича това насилие геноцид.

В края на май 1918 г. Грузия, Азербайджан и Армения обявяват независимостта си. Територията, която понастоящем се нарича Нагорни Карабах, населена с етнически арменци, когато е била част от Руската империя, е била част от губернаторството Елизаветпол, което заедно с губернаторството Баку образува Азербайджан. В началото неспособна да устои на нападенията на турската армия и заплашена от пълна окупация, прохождащата арменска държава се съгласява на множество

териториални отстъпки

По този начин Нагорни Карабах става част от Азербайджан. В този хаос войски от Антантата се опитват да спрат настъплението на турската армия, превземайки град Баку. През септември 1918 г. части от създадената от турците "Ислямска армия" окупират Баку и екзекутират (според най-консервативните оценки) поне 10 000 местни арменци.

Турско-азербайджански сили също превземат и Нагорни Карабах.

Няколко седмици по-късно обаче Османската империя излиза от Първата световна война и започва да изтегля войските си, включително силите си в Закавказието, което позволява на етническите арменци да си възвърнат контрола над Нагорни Карабах.

Отначало британците запълват вакуума, оставен от отстъпващите турци. През 1919 г. Лондон безуспешно се опитва да убеди арменската общност на Нагорни Карабах да признае териториалните претенции на Азербайджан, защото има интереси към петролните залежи в Каспийския басейн. Междувременно азербайджанските войски започват нова офанзива в региона, която включва кампания за етническо прочистване. Изправени пред

тотално поражение,

арменците от Карабах се съгласяват да признаят върховенството на Азербайджан, макар и с някои забележки и резерви.

През пролетта на 1920 г. арменските части предприемат злополучно контранастъпление, което завършва трагично за местната общност, когато азербайджански сили отблъскват атаката и на практика унищожават арменския сектор Шуша, столицата на Нагорни Карабах. Между няколкостотин и няколко хиляди арменци загиват при последвалия етнически бунт.

Войната приключва, когато болшевиките завземат властта както в Армения, така и в Азербайджан. Карабахските арменци се надяват техният регион да бъде обединен с Армения. И първоначално съветът на болшевиките в Закавказката република наистина решава да удовлетвори арменските претенции. Но само за една нощ съдбовното решение се променя - комунистите нареждат районът да стане част от Азербайджанската съветска социалистическа република.

Вината е на Йосиф Сталин. През 1918 - 1922 г. той е комисар по въпросите на националностите и очертава границите на всички нови неруски

“съветски републики”

в Кавказ и Централна Азия според класическия имперски принцип "разделяй и владей". Целта е всяка „република“ да включва етнически малцинства от съседните страни, за да се сведе до минимум рискът те да развият истинска национална идентичност.

В случая с Азербайджан Сталин дава областта Нагорни Карабах, въпреки че тя е почти изцяло с арменско население. Смята се, че в онези години 94 процента от хората, живеещи в новосформираната автономна област Нагорни Карабах, са етнически арменци. За да усложнят нещата допълнително, съветските власти преработват картата, като премахват общата граница с Армения, превръщайки региона в анклав на азербайджанска територия.

Макар преди разпадането на СССР в Нагорни Карабах да не е имало открит въоръжен конфликт, етническото напрежение, заради насилието в миналото, никога не е изчезвало. Лидерите на арменската общност многократно подават петиции към Москва за

прехвърляне на областта

към Арменската ССР и в Ереван има митинги в подкрепа на тази инициатива. Кампанията се засили веднага след започването на перестройката. По това време на азербайджанска територия пребивават 350 000 арменци (без да се брои Нагорни Карабах) и около 200 000 азери в Армения, а три четвърти от хората, живеещи в Нагорни Карабах, са етнически арменци.

След няколко малки етнически сблъсъка в началото на 1988 г. местните депутати в Нагорни Карабах отново искат прехвърлянето на техния регион на арменска територия. Към лятото насилствените сблъсъци вече стават обичайна гледка. Поредица от взаимни погроми в Армения и Азербайджан води до масово изселване на арменци от Азербайджан и азери от Армения. Страхувайки се да затворят границите на републиките и така да създадат опасен прецедент, властите в Москва не успяват да провеждат последователна политика. В крайна сметка Кремъл обявява извънредно положение и по този начин на практика временно отстранява Карабах от контрола на Баку.

През януари 1990 г. в отговор на погром, извършен от азербайджански националисти в Баку, при който загиват няколко десетки арменци, Съветската армия влиза в града, което само провокира нови сблъсъци, станали причина за още стотина смъртни случая. На 20 януари 1990 г. Москва

изпраща танкове

в Баку,

столицата на Азербайджан, за да смажат народното въстание, което цели да свали комунистическите марионетки. Убити са 800 души за една нощ.

На власт е поставена поредната марионетка на Кремъл, а днес Азербайджан се управлява от пожизнения диктатор Илхам Алиев, който е син на предишния президент Гейдар Алиев - офицер от КГБ, член на Политбюро към ЦК на КПСС, първи заместник председател на Министерски съвет СССР и генерал-майор.

Тези инциденти изострят още повече напрежението в Нагорни Карабах, където вече през 1990 г. започват истински битки по границата с Азербайджан.

След разпадането на Съветския съюз конфликтът се превръща в пълномащабна война. През лятото на 1994 г., след шест месеца на най-тежки боеве, окончателно е постигнато прекратяване на огъня. С подкрепата на Армения самопровъзгласилата се Република Нагорни Карабах успява не само да запази контрола върху територията си като бивша автономна област, но и да си осигури коридор до арменската граница, преставайки да бъде анклав. Карабахските арменци успяват и да окупират няколко града в Азербайджан близо до границата. Войната отнема живота на повече от 15 000 войници и няколко хиляди цивилни.

Прекратяването на големите битки обаче не води до истински мир. Така в сблъсъци по границата всяка година оттогава са загивали средно около 30 души. А през 2016 г. двете страни за първи път

използват тежка артилерия

Какво предизвика последната ескалация на насилието?

Огнищата на нови боеве в Нагорни Карабах обикновено са в резултат от вътрешната политика в Армения и Азербайджан, смятат анализатори. Това обаче е по-вярно за Баку, като се има предвид, че Ереван няма стратегически цели, които да изискват възобновяване на военните действия на спорната територия. Армения на практика печели войната в началото на 90-те години и днешното статукво напълно устройва Ереван. Военният напредък в двете страни също добавя напрежение в зоната на конфликта. С всеки нов кръг в продължаваща надпревара във въоръжаването, в която Баку очевидно разполага с по-големи ресурси, азербайджанските власти изтъкват очевидното си военно превъзходство.

Междувременно сривът на световните цени на петрола породи икономическа криза в Азербайджан (МВФ прогнозира свиване на БВП с 2,2% през 2020 г.). Преди четири години, непосредствено преди последната ескалация на напрежението в Нагорни Карабах,

икономиката на Азербайджан

също бе изпаднала в тежки времена. В кризата от 2016 г. азербайджанските власти се опитаха да мобилизират патриотични настроения с кратка победоносна военна кампания в Нагорни Карабах, очевидно с цел да компенсират трудностите, причинени от падащите цени на петрола. В четиридневната война Азербайджан "освободи" малки участъци земя, изгубени в началото на 90-те години.

Другият значим фактор, разбира се, е намесата на външни сили - Турция и Русия. Турция се намесва в конфликта на страната на Азербайджан още от началото на 90-те години, но прякото военно участие не е опция, защото би оспорило пакта за отбрана на Ереван с Москва и ще се противопостави на дипломатическите обещания, дадени от Русия, САЩ и Европейския съюз за предотвратяване на мащабни боеве в региона. Въпреки това Анкара води

“хибридна война” срещу Армения,

като за нея това е просто още един фронт в същата война, която се води в Сирия и Либия.

Русия като цяло провежда двупосочна политика. Москва е обвързана със задължения към Армения по Договора за колективна сигурност и (заедно със САЩ и Франция) едновременно остава основен посредник в преговорите за разрешаване на конфликта в Нагорни Карабах. Тези преговори обаче са в задънена улица от десетилетия. Статуквото очевидно е от полза за Армения, а Русия подкрепя Ереван с продажби на оръжие, но Москва също продава оръжия и на Азербайджан и се стреми да поддържа нормални отношения с Баку.

Така или иначе, превръщането на Нагорни Карабах в разменна монета в геополитическата конкуренция между Турция и Русия не вещае нищо добро за региона и в бъдеще. Вероятно големият залог в това съперничество са милиардите от газа. Години наред Русия търгува и транзитира азербайджански газ, но тези времена свършват и Баку се опитва да избегне Русия като посредник.