Малко момиченце се гуши под завивката, мрънка на заспиване: “Бабоо, разкажи ми за Витоша пак!”... С твърди като камъчета, но топли от слънцето думи старата почва да каканиже: “Сега че се наспиме бърже. Утре че станеме рано. В едно торбе туряме домат, чушка, сиренце, хлеб... Фащаме Десетката и право на Земеделието. Оттам на рейсо и чак на Златните мостове!... Оно че е обед... Че седнеме на една пейка и че се наручаме... На сенкя под големите борове. Там и по обед е хлад”.

Все едно са музицирали с двата си тона

прочутите "Бистришки баби".

Прозвучала е дрезгава притча за скромна мечта. Простичка и малка, обратна на помпозните времена на сумрака. Годините на пищните като цвят на тиква момичешки кордели, черни престилки и червени пионерски връзки, рапорти и манифестации - 60-те. Красива детска песничка за лека нощ. Момиченцето, което още не познавам, се муши под ръката на стара майка: “Утре да идем на Симеоново, а? Мая се хвали, че баба й живеела там, на вилата”. "Добре, чедо. Утре че пойдеме на Симеоново. Само да видиме как се стига.”

Баба Клаида и Катето заспиват бързо в къщицата си на Красна поляна. А от следващата вечер и Симеоново е включено в мечтите.

В онези години автобусите към източните села под Витоша тръгваха от площадчето пред строителния техникум “Христо Ботев”. Точно така, отстрани на стадиона “В. Левски” и пързалката “Дружба” (стадион “Юнак”).

Поемаха

нагоре към

Дървеница, Симеоново, Бистрица и Железница.

Дори в началото имаше отделен рейс до именуваното от шопите на кръвосмучеща тахтаба селце, днес престижния столичен квартал "Дървеница".

Симеоново бе

някак си междинна

спирка за Витоша

и през 1970-те. Но пък с китара и някоя бледа съученичка комсомолка ходехме да се снимаме и плажуркаме на Симеоновските езера. Двете изкуствени между боровете, спрени на голямата слънчева поляна над покривите на квартала. Докато в началото на 80-те към хижа “Алеко” не пое

бленуваният от Иван Вазов “финикюлер”.

И бившето, съвсем смотано допреди стотина години селце Бейлер чифлик стана международно известно.

От Симеоново се откриват лични гледки към Софийското поле. Но очите, душата, сърцето запяват тогава, когато се качиш в една от кабинките на Симеоновския лифт. В мига, когато “един финикюлер, гърмящ по хълбоците на Витоша, ще улесни пътуването ни до гърба й, каква дивна наслада за очите и душата, какви рояци поклонници на величието и непостижимото ще се затичат към върха, към пригръбначния гръб на славната планина” (Ив. Вазов, “Пътеписи – Витоша”. Събрани съчинения, 1956 г.)

Тръпка, атракция и удобство е “финикюлерът”, но все още фантазия от края на 19-и век... И леко закъсняла реалност за 1983 г., когато бе построен и пуснат в експлоатация. Кабинковият лифт „Симеоново – Алеко" за НР България си бе

грандиозно транспортно съоръжение:

преодолява разлика във височината от 1076 м, има дължина 6270 м и капацитет 1500 души на час. От хижа"Алеко" друг лифт води към м. Резньовете, а след това... пеша към Черни връх. И обратно към Симеоново, „на сенкя под големите борове”.

През 1878 г.

прославеният генерал Гурко

дава гръмкото име “Цар Симеон Велики” на най-младото населено място край Витоша – Бейлер чифлик.

Стари местни жители шепнат млада легенда за произхода на името Симеоново. Казват, че селцето до столицата е именувано на младия престолонаследник на България цар Симеон II,

а не на великия му предшественик

от 10-и век.

Ако беше така, Симеоново щеше да е квартал на голяма София от 1938 г., веднага след раждането на бъдещия цар, а не от 1961 г. Но пък хубаво е да си помечтаеш да живееш „като Симеончо по царско време", какъвто уличен лаф вървеше по комунистическо. Все пак, като е станало дума за легенди, да оставя на хартия една съвсем реално случила се.

На 16 юни 1937 г. България се сдобила с престолонаследник – Н. В. цар Симеон II. В царството настъпила бравурна радост. Така съм слушал като дете от по-старите у дома. В чест на събитието всички завършващи ученици получили в дипломи и свидетелства единица плюс годишните си оценки. Двойкаджиите преминали с 3, а отличниците

се надявали на повишение в “превъзходен 7”,

но уви, ядец, ресто. Останали си просто отличници, а гамените и пройдохите изкласили нагоре. Немного лета след това ги задминали и дълго-дълго командвали и управлявали.

* * *

Въпреки че днешният софийски квартал "Симеоново" се смята за едно от най-младите селища под Витоша, землището пази неразчетени докрай, но говорещи красноречно следи от древна история. Зад църквата „на центъра” са намерени останки от зид на някогашна крепост. По времето, когато селището се нарича Бейлер чифлик, цялата местност носи името Църква, а възвишението над селото се нарича Църквище.

Не само удобното разположение привлякло някогашните заселници. Прочут бил лековитият извор, за който Павел Делирадев пише: „Този извор е най-близо до Витоша, но все пак е най-малко познат на софийските туристи. Намира се на стотина метра на изток от Симеоново, в ливадата зад Сапунджийското дере. Местното население

е смятало извора

за изключително лековит"

(П. Делирадев, “Витоша – популярен очерк”, 1926).

За някогашното селище говорят и другите имена, срещани около Симеоново: Демир капия (Железни врата), Стражата. През 1721 г. паланката влиза в т.нар. Божков участък. Първенецът Божко бил началник на дервентджии и организирал охранителна дружина за безопасност на пътниците и търговците. Придвижващи се по старинния “цар-Ясенов път”, обхождащ ниските части на Витоша от самоковското шосе от изток към прохода Владая на запад, а сетне и към долината на р. Струма към Бяло море. По време на Османската империя

дервентджиите охранявали

планински проходи като волнонаемни бойци на султана и се ползвали с данъчни облекчения. Първенецът Божко имал и подкрепата на местното население шопи, които пък, така заети „служебно" успели да запазят навици и традиции. Че Симеоново служи векове наред за охранителен пукт, бойница и подслон на „пътна полиция”, подсказват остатъците от крепостна твърдина още от древността. (по Г. Тахов, „От Средец до София", 1983)

Селището става самостоятелна община през двайсетте години на 20-и век. По онова време в него имало основно училище, а в центъра се извисявала църквата, носеща името на някогашния манастир „Св. Архангел Михаил". Със светеца е свързан и празникът събор на Симеоново - Архангеловден. Наблизо е паметникът на загиналите за отечеството през Балканската и европейските войни, 1912-1918 г. От 1961 г. Симеоново е квартал на голяма София.

С момичето, с което вече се познавам, след много години пишем скромна семейна програма. В неделен ден на новото 21-о хилядолетие:

“Наспахме се бърже. Станахме рано. Опитахме се да откачим дъщеря ни от компютъра. Не мина номерът! Сега ще седнем двамата на автомбила автоматик и право на Витоша. На екскурзия сред природата. Има едно кръчме над Железница, сервират чудна шкембе чорба. И домашно кисело мляко".

Банална приказка, но кулинарна, добротворна. Тръгваме. Но на левия завой към центъра на кв. Симеоново зърваме композиция чудна, дори изумителна.

Като че ли балон

за въздухоплаване

- огромна елипса, кацнала до тротоара сред къщите. Спираме да погледаме, да поснимаме, да поразпитаме.

Разбира се, Охлювът – чудо. Но тогава още не беше завършен. Само догадки и мълви в нюансите от “Нова детска градина” до “Не знам, защо питате?”. Така няколко години... Докато една сутрин през пролетта на 2012-а къщата - огромен охлюв, се надигна от уличката си в "Симеоново", даде височина и пое на електронно пътешествие около Земята. Като в красива приказка роман на Жул Верн с най-верен почитател българския му колега Иван Вазов. В интернет със свободно гласуване Охлювът чудо на арх. Симеон Симеонов оглави класацията за най-странна сграда в света!

Драги сънародници, покажете се за малко от завивките черупки и чуйте добре. Великолепната урбан приказка „Охлюв с комин калинка” от София

е по-добра от най-смелите проекти

по земното кълбо за 2012-а! Предпочетена бе пред творби на архитектурни колоси като Антони Гауди и Хундертвасер! Изброявам прочутите конкуренции: въртящата се кула в Дубай, обърнатата къща в Полша, музея "Гугенхайм" в Билбао, парка "Гюел", катедралата "Светото семейство" ("Саграда фамилия"), къщите "Мила" и "Батло".

Охлювът чудо е първи в света, защото живее и в детските очи. Уж си е на едно и също място в "Симеоново", а след залез може да лети. От вечерта, та чак до сутринта. Който не вярва, да пита комина калинка, защо на антенките си има светлини. Ясно. Да не се сблъска с другите самолети из въздуха, докато пътешества.