Дали дългата карантина роди цунамито на гнева или наистина сме на прага на нещо ново, от което няма да има връщане назад

Светът сякаш полудя и във всеки един момент гражданите на десетки страни щурмуват улиците, за да изразят своите искания или да кажат на властите да си ходят.

Първите митинги бяха прекратени покрай карантината, но сега се отприщиха с такава сила, че на моменти се създава впечатлението, че целият свят протестира. България изобщо не прави изключение от тази тенденция.
Дори бегъл поглед в статистиката на Global Protest Tracker е достатъчен, за да се види, че почти нито една държава не е пощадена.
Най-осезаеми бяха протестите в САЩ по повод убийството на Джордж Флойд. Над 2000 града се вдигнаха на бунт, за да изразят гнева си срещу дискриминацията, срещу полицейския произвол и насилие. На места те продължават и досега. Това на свой ред отприщи истинско цунами от протести в страни, които от край време имат проблем с дискриминацията поради факта, че са били или метрополии или колонии - Великобритания, Франция, Австралия, Бразилия, Япония, Кения и Южна Африка. Цялото натрупано от години напрежение там прерасна в масови сблъсъци.
В Бразилия избухнаха размирици и протести срещу президента Болсонаро, който омаловажи заплахата от коронавируса и населението се вбеси, след като страната стана втората в света с най-голям брой жертви.
В Ливан напрежението бе назряло заради икономическата криза и унищожителният взрив сякаш отпуши невероятно цунами от справедлив гняв.

В Еквадор също имаше масови размирици заради решението на кабинета да намали заплатите в администрацията и да закрие някои държавни компании.
В Ирак бунтовете бяха заради ширещата се корупция и кошмарното обедняване на населението, но истината е, че искрата бе запалена от репресиите над протестиращите.
На този фон съвсем естествено се вписаха протестите в Беларус, при които опозицията се опитва да свали президента Лукашенко.
В Мали бушуват кървави сблъсъци заради корупцията, а сърбите от юни воюват с масови протести срещу мерките за коронавируса.
Всъщност първи срещу мерките за ограничаване на пандемията бяха американците, които от месец май бяха последвани от испанците.
От август в Германия започнаха протести с десетки хиляди срещу противоепидемичните мерки, а най-големият бе на 29 август, когато на улиците излязоха 38 хиляди. Тази вълна удари и Лондон, а след това и сърбите се надигнаха срещу новия живот с вируса.
В Израел хората се разбунтуваха срещу затварянето на съдилищата и Кнесета и срещу инсталирането на програма за цифрово наблюдение под благовидния предлог да се идентифицират по-бързо заразените.
В Тайланд от юли насам продължават антиправителствените протести.
Какво се случи? Защо изведнъж сякаш по сигнал всички се сетиха, че са безкрайно недоволни от управлението, от корупцията, от евентуална нова карантина, от безсилието на властите срещу вируса и сменящите се мерки на всеки няколко седмици?
Дългият lockdown на държавите ли тласна хората отново да се съберат заедно? Всички тези хора наистина ли не се страхуват от вируса или те първи разбраха, че той не е по-страшен от свинския грип, отнел много повече животи, и че трябва да воюват за правата си?