По случай рожденият ден 6.9.1925 на един изключителен човек, наш приятел, Проф. Димитър Аврамов, който почина преди 12 години, публикувам този негов текст, изпратен ми от Борис Христов. В него могат да се видят дълбоките основи и причините за днешната продължителна взаимна омраза между българите и тяхното разединение, корените на моралният ни упадък като народ. И до днес комунистите триумфират в политическото ни блато, идеологията на тълпата е водещата обществена емоция, а слепците не виждат шмайзера върху паметника на окупатора стъпил на българска земя на тази дата. Уви!

Нека да е светла паметта на проф Аврамов, нека Съединението пребъде над разединението и нека да е проклет болшевишкият окупатор, чийто пипала никога не бяха истински отсечени.

"Преди години, при едно посещение в Ленинград, бях истински стъписан, когато в Руския музей видях едно живописно платно на именития майстор на съветския социалистически реализъм Исак Бродски, пресъздаващо огромна манифестация в Москва в средата на 30-те години, когато започваха инсценираните процеси срещу “заклети народни и партийни врагове”: многохилядна тълпа, истинска гора от плакати и лозунги; на най-големия от тях, над цялата напречна площ на проспекта, на преден план и с големи букви върху транспарант – надпис: “Смерть интеллигентам!”

Заедно с “белите”, кулаците, вредителите, военните, меншевиките, всевъзможните партийни предатели, десни и леви центристи – и интелигенцията! Не отделен неин представител, а цялата, като съсловна общност. И тя ли е трябвало да бъде избита? И тя ли е била причислявана към смъртните (следователно обречени на смърт) врагове на новия, най-хуманен обществен строй?

Тази дива, опустошителна омраза бе внесена и у нас. И бе разпалвана, разпространявана планомерно и непрестанно. Тя произвеждаше навсякъде врагове. Изключително широк бе техният спектър; многобройни, сякаш измислени от едно демонично въображение бяха синонимите им. Повечето от тях аз лично трябваше да ги науча за първи път: вредители, саботьори, диверсанти, провокатори, контрареволюционери, реакционери, нездрави елементи, гадове, шпиони, агенти на чужди централи, партийни предатели, широканци, ренегати, фракционери, ревизионисти, опортюнисти, фашисти във всичките им разновидности: от монархофашисти до социалфашисти и аграрфашисти...

Това бяха думи заклинания от всекидневния битов и публицистичен речник на комунистите и нямаше нищо по-естествено от това да ги видим или чуем прилепени към имена, които заслужаваха най-дълбоко уважение.

Колко ирационална, необуздана и ненаситна бе тази омраза показва фактът, че практически никой не бе защитен и пощаден от нея. Тя изглеждаше насочена срещу всички – и против чужди, и против свои. След процеса срещу Трайчо Костов (1949) “врагът с партиен билет” бе обявен за не по-малко опасен и коварен от всеки друг, ясно идентифициран “класов враг”. Тази партия явно не можеше да съществува без “врагове” – все едно истински или измислени.

Ето защо едва ли ще бъде пресилено, ако кажа: живеехме в едно параноично общество. Сляпата, немотивирана омраза и постоянната реална заплаха от възможни репресии раждаше всеобщ страх, взаимна подозрителност, неискреност; затваряше ни в нас самите, изолираше ни един от друг. И докато се извършваше този процес на социална атомизация, наложиха ни с декрет да се обръщаме помежду си не с традиционното “господин” и “госпожа”, а с тяхното партийно обръщение “другарю”. Злепоставяше се политически оня, който упорства да използва старата форма. Най-невинното бе да го нарекат презрително “дърта реакция” или “дърта буржоазия”. Всеки знаеше, че бяха възможни и други, по-сериозни последствия, които трудно можеха да се предвидят. Тъй или иначе бързо свикнахме да се наричаме “другари” посред ледената атмосфера на повсеместна алиенация.

Погледнато отвън и формално обаче, живеехме изключително “колективно”. За да бъде постоянно и от много страни следен, всеки от нас се оказваше задължително и едновременно впримчен в различни казионни организации: Комсомол, ОФ клубове, профсъюзи, непрестанно влачен по безсмислени събрания, на колективни акции: трудови бригади, театрални и кинопредставления (естествено, съветски!), дори колективни екскурзии. Това се отчиташе като “актив” на съответното ръководство. В тези изкуствени, тиранични колективи и сред техния казионен фалш, самотата на личността, опитваща се въпреки всичко да запази своята духовна независимост, ставаше още по-мъчителна, още по-непоносима.

А иначе една от любимите, най-често цитирана пропагандна сентенция на режима бе фразата на Горки: “Човек – това звучи гордо!” И ми напомня за тъжната епиграма на Радой Ралин от онова време:

Човек за човек е брат!

Разбра ли бе, гад!"

От фейсбук