Заради гоненията в България през втората половина на ХІ век цели богомилски общини се преселват в Западна Европа, предимно в Италия и Франция. В Италия те били наречени "патарени" и в началото принадлежали към Българската богомилска църква, но в средата на ХІІ век, под въздействието на константинополския епископ Никита, водачът им Марко ги ориентирал към Драговитската църква.

Във Франция последователите на богомилството били наричани "катари" (чисти), "бугри" (българи) или "албигойци" (по името на град Алби – един от първите центрове на движението във Франция).

Ученията на катарите, бугрите и патарените били свързани идейно

с доктрината на Българската богомилска църква, наречена в Западна Европа Еcclesia de Bulgaria.

През 1204 г. с була на папа Инокентий III е създадена католическата институция "Света инквизиция" (от лат. inquisitio – разследване), чиято организация и ръководство били поверени по-късно на Доминиканския орден. Причината за възникването на тази зловеща организация е умножаването на еретиците в Западна Европа вследствие на инвазията на прогонените от българските земи богомили и техните дъщерни разклонения.

През 1208 г. папа Инокентий ІІІ обявява кръстоносен поход

срещу катарите. Била сформирана трийсетхилядна войска, която навлязла в областта Лангедок, Южна Франция. Така рицарите кръстоносци и техните войници разрушават селищата, унищожават реколтата, а местното население бива жестоко избито. Само в град Базие са изклани около 15 000 души без разлика на пол и възраст. Кръстоносният поход бил подкрепен от испанеца Доминик де Гусман, основател на монашеския орден на доминиканците. Кръстоносният поход против катарите, бугрите и албигойците продължил 40 години.

По време на своите разследвания Светата инквизиция подлагала жертвите си на перфидни мъчения и не се ограничила да извършва само църковни наказания (отлъчвания и анатеми), а си е присвоила и правото да издава смъртни присъди и да извършва публични екзекуции. По данни на един от инквизиторите - Райнер Саконе - към 1250 г. броят на катарите, бугрите и албигойците в Италия и Франция бил ограничен до около 4000 души.

Инквизицията – двигател на “техническия прогрес”

За улесняване на изтезанията по време на разпитите в помощ на инквизиторите били създадени най-различни остроумни механични приспособления, инструменти и машини. Една от най-популярните била Вилицата на еретика. Този инструмент наподобявал голяма двустранна вилица. Горните шипове се забивали под брадичката, а долните – в гърдите. Тя се закрепяла за врата с каишка. Този инструмент се използвал при разпити по обвинение във вещерство и ерес. Вилицата се забивала дълбоко и позволявала на жертвата да говори с едва разбираем глас. Върху вилицата имало надпис "отричам се".

Други "технологични“ изобретения са т. нар. "испански ботуш“ и "испанска обувка“, при които чрез системи от винтове и гайки се пристягат и натрошават костите на съответния крайник. Съществували и други "новинки“ като "испанския паяк“ и "испанското гъделичкане“, чийто алгоритъм на действие по-добре да не описваме.

Но черешката на тортата е нещо друго. Така нареченото аутодафе (от порт. auto da fe) - акт на вярата - представлява

публично изгаряне на клада на еретици

или еретически произведения. От католическата църква е наричано цинично “Безкръвното наказание”. Аутодафето е основен атрибут на Инквизицията.

Появява се през ХIII век. Уреждало се е обикновено в празнични дни, като населението предварително е било известявано. Вярващите са били приканвани да участват в церемонията, срещу което им е била обещавана индулгенция (опрощаване на греховете) за 40 дни. Самият ритуал на аутодафето е продължавал цял ден и включвал строгата процедура на подготовка, траурна процесия до мястото на акта, литургия, тържествено обявяване на присъдата от съда на Инквизицията, последна дума на осъдения в опит за разкаяние или отричане на греховете.

Кулминацията била запалването на кладата

Аутодафето се e провеждало на специално украсен за целта централен площад в градовете. За официалните лица и съда на Инквизицията се е издигал специален дървен подиум – трибуна. Осъдените са били изгаряни на ешафод със стълб по средата, около който се е оформяла кладата. Най-известните исторически личности на западната цивилизация, убити чрез аутодафе, са Жана д'Арк, Джордано Бруно, Ян Хус…

Всъщност

кладите, на които

са изгаряни

богомили, пламват

първо на Изток,

в сърцето на Константинопол. През 1111 година на арената на големия хиподрум, който събира 100 000 души публика, бил изгорен еретикът Василий Врач, който е втори по популярност след митичния поп Богомил. Ето как се е случило това според писанието на императорската дъщеря Анна Комнина:

"Надвеси се грамаден облак от еретици. Това бе нова ерес, непозната по-рано на църквата, а именно учението на богомилите. Както изглежда, то е съществувало и преди баща ми, но тайно. Славата на богомилите се бе разпространила вече навсякъде.

Някой си монах на име Василий умееше най-изкусно да проповядва безбожието на богомилите. Той имаше дванадесет ученици, които наричаше апостоли, а беше увлякъл след себе си и няколко ученички, съвсем извратени жени. Архисатрапът Василий беше човек в монашеско облекло, с изпито лице, без брада, твърде висок на ръст. Всички еретици – и корифеят, и хорът – бяха осъдени на изгаряне.

Самодържецът заповяда да запалят на хиподрума голяма клада. Беше изкопана извънредно голяма яма и голямото количество дърва от високи и наредени дървета приличаше на планина.

След като кладата бе запалена… на другата страна бе забит кръст – на нечестивеца бе даден избор, ако някак се уплаши от кладата и промени мнението си, да отиде при кръста, за да бъде след това освободен от огъня. А той гледаше с пренебрежение и докато бе далеч от кладата, се надсмиваше и викаше, че ангели ще го грабнат от огъня…

Палачите го хванаха, вдигнаха го високо и го хвърлиха

сред кладата заедно с дрехите и обувките. Пламъкът, сякаш разлютен, погълна нечестивеца така, че не се почувства никаква миризма, нито димът се промени, появи се само една бяла ивица посред пламъка…"

Това, което средновековната писателка не описва, е, че богомилът Василий Врач по занятие бил лечител. Според съвременните представи – "биолечител“, тъй като подобно на шаманите изпадал в транс, показвайки липса на вълнение и болка. А според православното учение изпадането в транс е признак на обсебеност от демонични сили.

Точно 100 години след зрелището на константинополския хиподрум

и българският цар Борил с ужас осъзнал, че богомилската ерес в българската държава се е разраснала неимоверно. Според някои историци почти половината от населението се било увлякло от тяхното лъжеучение. Така през 1211 година, на 11 февруари, ден петък тогава, в Сиропусната неделя в столицата Търновград се свиква Съборът против богомилите.

"За разлика от събора на император Алексий Комнин, завършил с осъждането и изгарянето на Василий Врач и неговите приближени, тук не виждаме подобно нещо – твърди историкът проф. Пламен Павлов. – Наказанията са сравнително леки. Най-основното е, че

еретиците са изпъдени от пределите

на царството. Така вече можем да търсим връзката със силното богомилство в Босна и Херцеговина, в двете области на съвременната босненска държава. Там богомилството става доминираща религия. Дори самите владетели понякога приемат тази вяра. Има грамоти на босненски владетели, които са преподписани от дедеца на богомилите, а дедецът е главата на богомилската общност."

В сравнение с

цивилизованите мерки, които българските царе вземат

срещу богомилската ерес, и с покровителственото отношение на босненските управници, жупаните на Сърбия действат с желязна ръка. В сръбските владения богомилството проникнало през втората половина на Х век от българските земи в Македония.

През 1186 година владетелят Стефан Неманя и Църквата на Великото княжество Сърбия организират всеобщ събор, на който било взето решение да бъдат наложени

жестоки наказания на богомилите

– конфискуване на имуществото, отрязване на езика, прогонване или екзекуция.

Въпреки гоненията ереста на поп Богомил оцелява през вековете.

В почти непроменен вид нейната доктрина днес се изповядва и практикува от Бялото братство на Петър Дънов.