Бейрут не е обикновен град. Следите по снагата му помнят и по-зловещи пожарища, хората му са страдали с неописуема мъка, преживявал е погроми и катастрофи, далеч по-ужасни от това, което се случи вчера. Има една песен на великата Фейруз - гласът символ на Ливан, която се казва "На Бейрут". Бейрут с неговите къщи и морето, с онази прословута скала която се издига от водите, сякаш е лицето на стар рибар. Град, който е като омайно вино от човешки души и чийто аромат на пресен хляб, жасмин и арак се превръща в огън и дим. Величие от пепел! Град с детска кръв по ръката, залостил вратите си и осъмнал в самота. Разцъфнал с раните и майчините сълзи... Ти си мой, Бейрут - вълна на моето пътуване, пее безсмъртната Фейруз. Тази песен е писана за времето на гражданската война, в която всяка улица е барикада, всяка къща - окоп, където хоризонтът не се вижда, защото е просто опушен рубеж, фронтова линия, статистика на смъртта. Мрак и никаква надежда за онзи Бейрут с красивите къщи, чиито слънчеви веранди са галени от морския бриз... Но ето, че и след тази безумна печал, Бейрут възкръсва! Изпълзява от пепелищата и се изправя. Защото Бейрут не е обикновен град.

*Коментарът е от фейсбук