Евгени Георгиев стана дядо! Или както той казва с нарочна трансформация на последната дума: Генко стана детко! И това е новина, въпреки че всеки ден около 170 мъже в България могат да се похвалят с внуче.

От 14 години Генко живее със сърцето на едно непознато момче, две и половина преди това живее благодарение на заместваща болното му сърце машина. Шегува се с възрастта си – 50+ има и недостатъци, и добавена стойност: не виждаш отблизо малките букви, но пък виждаш отдалече големите идиоти. Друга закачка е с остаряването.

Повечето хора

се страхуват

от увеличаването

на годините,

той им се радва

като на най-хубавия подарък.

Приятелите на Евгени казват, че един живот не стига за мъже с неговия характер – всеотдаен, влюбен в живота, ненаситен на радост.

Досега е стигал съвсем до ръба няколко пъти. Все си обещава, че за последно изпитва любовта на Господ, но някак си успява да забрави предпазливостта още в момента, в който животът го предизвика за нещо красиво и лудешко. Като пришпорване на джет в морето, докато е на изкуствено сърце. Историята аха да свърши печално, след като машината прегрява от жегата и почти спира.

За късмет

изкуственото сърце

се връща към

нормална работа

с охлаждане

между сладоледите

в крайбрежна

джелатерия

После, вече трансплантиран, Евгени няколко пъти проверява човешките възможности в спорта и в работата за другите като председател на Алианса на трансплантираните и оперираните “Бъдеще за всички”.

Животът на детко – неговата думичка за дядо със съхранени детински черти, се дели много отчетливо на преди трансплантацията и след.

Преходът започва с банална простуда, за която си казваш нищо ми няма, ще мине. “До 97-а не бях боледувал сериозно. Тогава понастинах, но кой да обръща внимание. Като си полицай, работиш главно навън - в дъжд, сняг, във всякакво време се осигурява логистика, посрещане на делегации, чакане, изпращане. Наболяваха ме гърдите, подкашлях 2-3 месеца с мисълта, че рано или късно ще се оправя, обаче не мина, а взе да става по-зле. Оказа се двустранна бронхопневмония, която през цялото време е “работела” тихомълком и ми е увредила сърцето. Докторите казаха: Вирусен миокардит – разказва Евгени Георгиев. - Половин година се лекувах, стана ясно, че ще се живее на лекарства. След около година и половина обаче мускулът на сърцето се отпусна необратимо и нямаше сили да работи.

Пулсът ми падна до

10-12 удара на минута

От недостига на кислород започнах да се задъхвам, две стъпала не можех да изкача.”

Кардиолозите казват, че в това състояние сърцето не бие, по-скоро трепери.

При дилативна кардиомиопатия медицината не може да върне силата на изтощеното сърце. Единствената опция е да бъде заменено.

Евгени влиза в листата за трансплантация, но болният мускул в гърдите не се съобразява, че трябва да издържи до поява на донор. Няколко пъти лекарите викат Евгени при поява на човек в мозъчна смърт, но се оказва напразно. Веднъж сърцето на донора е увредено, в други случаи съвместимостта е ниска и кардиохирурзите не искат да експериментират при риска от отхвърляне на органа.

Започва обратно броене – колко живот остава. Когато става ясно, че мускулът ще се предаде до месец, за печелене на време лекарите в болница “Света Екатерина” предлагат да го подпомагат с машина.

През есента на 2004 г. са поставени изкуствени сърца с 1 г. гаранция на 15-ина души, един от тях е Евгени.

Машината работи с

акумулиращи батерии,

които издържат 8 часа,

после се включат

за зареждане към

електрическата мрежа

И така – със сърце в раницата и с надежда да бъде сменено с донорско.

“Повечето от групата не дочакаха. Някои си отидоха от абсцес - един кабел влиза в тялото и е критично място за инфекции, особено при отслабена имунна система, други починаха от инсулт – малко сгъстяване на кръвта в една тънка тръбичка я запушва. Аз също по-късно направих инсулт, но реаниматорът д-р Абединов, проф. Царянски и други лекари в “Света Екатерина” успяха да ми помогнат. Подкрепяха ме и психологически – губех вяра, че ще имам работещо сърце. В различни критични ситуации

през годините екипът

на проф. Генчо Начев

ме е спасявал

много пъти,

благодарен съм

Той е не само добър лекар и човек, а поддържа болницата на световно ниво. Нямам достатъчно добри думи и за д-р Незабравка Чилингирова, която наблюдава трансплантираните, и д-р Филип Абединов от реанимацията, който е правил чудеса за мен в не един критичен момент.”

През есента на 2006 г. едно семейство, загубило 18-годишно дете, прави най-жизнеутвърждаващия избор и дава шанс част от него да продължи да живее чрез друг човек.

По протокол лекарите се обаждат на няколко души, за които времето изтича. От тримата извикани мъже с изкуствени сърца Генчо се оказва с най-добра съвместимост с донора.

Точно на деня на

света Екатерина

Евгени получава

ново сърце

На 24 ноември д-р Димитър Николов извършва трансплантацията. Всичко минава като по учебник, но първата година е трудна.

“Беше период на адаптиране, вероятно на сърцето му трябва време да се сработи с останалите органи, както и на тях – да го приемат. Но след това се разбрахме със сърцето. Главно на него се дължи. Аз понякога си позволявам да заобикалям я диета, я режим и угаждам на душата, щото и тя е човек, нали.”

Евгени е безкрайно признателен на семейството на момчето, чието сърце бие в гърдите му. От седмица то трепти на честотата на дядовото нетърпение да види внучето си. Ще гушне “принцеса Миа” най-рано през август – заради пандемията Швейцария, където е омъжена дъщеря му, ще поддържа карантинен режим.

“Преди 15-ина години беше съвсем крехка надеждата да видя отраснали децата си, а ето че дочаках внучка от дъщеря ми, радвам се на студентските успехи на сина ми в престижен университет.

Боря се такова щастие да изпитат и хората, които сега са в листата на чакащите шанс за сърце. Опитвам се да направя политиците и държавниците по-съпричастни към донорството. Тази година няма нито една трансплантация, миналата година са две. Това е и въпрос на политики – в Испания през есента в един период в целия регистър на чакащите за трансплантация нямаше нито един останал, не само за сърце, за никакъв орган. Всички нуждаещи се бяха получили своя шанс. У нас само през тази година загинаха 4-ма от 30-ина чакащи за второ сърце. Общо надяващите се на трансплантация на орган са над 1000 българи.”

Алиансът, който Георгиев ръководи, настоява за по-голяма ангажираност в организацията на донорството, където особено важно място заемат координаторите. “Има причина нещата да не вървят, не се променят от години, а болестта не чака. Отново ще пиша с предложения до здравната комисия в парламента да се направят законови промени в подкрепа на донорството, да се ангажират в по-голяма степен координаторите. Ако всеки един от 35-имата на такава позиция дава само по един донор на 3 месеца, ще решим въпроса с листите”, смята лидерът на организацията.

Периодично се налага сдружението да отстоява правото на оригинални лекарства и те да не бъдат доплащани. Усилията се подкрепят от медиците. Връзките между пациентите и техните лекари са устойчиви като в семеен кръг - много често и двете страни споделят лични неща, които не биха обсъждали дори с близките си.

Ако направите анкета за феномена, ще видите, че не може да се обясни с разпространената теория за фалшивото чувство за близост, което физическият контакт лекар - пациент поражда. По-скоро е знак за усещането да си в една лодка с някого в лошо време. “Хубавото е, че в “Света Екатерина” всички пациенти сме добре приети и обгрижени, каквито и проблеми да са се появили.”

За бившия полицай

вторият шанс е

подсещане да не

отлага нещата, които

е искал да направи

и ги е пропускал

от нямане не време. “Поглеждаш на живота отгоре и виждаш, че има ценности, които са по-важни от парите, от това какво ще кажат другите, от поддържането на кухи приятелства. Достатъчно е близките ти да са щастливи, да е смислена работата ти, да помагаш на други хора да получат шанс за трансплантация. Животът ми се промени много, нищо не беше като преди, но да не си мислите, че се оплаквам? Не, благодарение на шанса, който ми дадоха близките на донора и лекарите, благодарение на подкрепата на семейството ми, което е до мен през всички трудности, сбъдвам мечти, за които не вярвах, че ще се изпълнят.”

Очакването на трансплантацията е свързано с незабравим куриоз.

“През 2005 г. през зимата една нощ звъни телефонът в 1,30 часа и чувам приятел полицай ликуващо да казва: Генчо, ставай, има сърце за теб – разбрахме за един прострелян в главата, бил в кома и е изпаднал в мозъчна смърт. Обаждай се на докторите да им кажеш, че има сърце - да се подготвят и да те водим да ти го сменят! А ние ще търсим през това време майка му да я питаме дали е съгласна да ти се помогне! Приятели – мислят ме,

знаят колко ми е

било трудно да си

нося сърцето в чанта

и като разбрали за случая, решили, че само липсата на донор е бил проблемът, и вече е решен. Обясних, че не стават така нещата, процедурата е такава и такава и уж се разбрахме. Обаче те не били убедени и продължават да събират информация. До сутринта бяха разбрали даже кръвната група на пострадалия. И само това, че се оказва различна от моята, им прекършва ентусиазма. На другия ден се обадих в болницата и разказах за случая. Нещата се оказаха точно както ги описваха приятелите. Тяхната загриженост не остана напразна – лекарите присадиха сърцето на друг човек от листата на чакащите. После станахме приятели с него, чуваме се често и сега.”

Друг много близък приятел на Генко с успешен бизнес пък му предлагал да отиде в здравната каса да преведа едни 200-300 хиляди и да ти сменят сърцето... “Тогава не се знаеше почти нищо за трансплантациите, хората нямаха представа какъв е начинът. Обясних му, че орган не се купува. Притесняваха се хората около мен, затова и всеки предлагаше да помага, но то е въпрос на донорство, има си и медицински условия. Лшото е, че на машина не може да се живее дълго, а донори нямаше. 2,5 г. със сърце в раницата изкарах, какви ли не перипетии, а и смешки са ми се случвали. Тръгвам веднъж да

влизам в голям магазин,

спират ме: Остави багажа!

Не може бе, човек,

сърцето ми е вътре,

викам му.

Той мисли, че се майтапя. Вдигам ризата - кабелите излизат от тялото ми и отиват до машинката в раницата. Втрещи се.”

По това време трансплантациите на сърце са по-малко от пръстите на ръката. Надеждите точно за мен да стане чудо бяха под 1%, разказва бившият полицай. Съдбата използва шанса 100% и му отваря чиста страница за нов живот.

Днес Евгени не се застоява много в софийския си дом, повече време прекарва на вилата си с прекрасна градина - последното попълнение е едно киви, което се е амбицирал да адаптира към планинските условия. Старае се да не занемарява спортната си форма,

играе тенис на маса,

плува и се връща

с медали от

европейските

първенства

за трансплантирани. Проблем са таксите и разходите, свързани с пътуването, но когато успее да събере средствата, целият български отбор на трансплантирани спортисти се класира представително. С лични дарения им помагат бизнесмени, проф. Начев, приятели. Въпреки че самото участие в такова състезание е успех, се чувстват морално задължени да дадат най-доброто от себе си.

През годините му се случват истории, които едва не завършват трагично, днес ги разказва със смях. Като приключението с прегрялото изкуствено сърце. Умната апаратура си върви с кабели, батерии. Като всяка машинария иска грижи, “не е като човека на всичко да издържа”. И ден след ден, Генко - обезверен, донори няма, а наближава време и изкуственото сърце да спре да върши работа. “Чудиш се има ли смисъл да се пазиш, като животът изтича. Така на Созопол в голямата жега гледам хората се забавляват с джет. Е, защо не и аз? С раницата? Ами с раницата! А горещо, ад. Водата отразява слънцето и става още по-напечено, а машинката не понася прегряване. И започна да пищи алармата, така

сигнализира веднага

да се започне

охлаждане, иначе

сърцето ще спре

По чудо стигнах до брега и - право към фризера със сладолед, слагам вътре “багажа”. Продавачката ме гледа потресена. Не бой се, всичко ще ти обясня, казвам, само първо да изстине сърцето.”

Жаждата за живот днес е все същата, разликата е, че Евгени поема премерени рискове. “Няма нужда сам да си създаваш проблеми, те и сами те намират. Освен това се чувствам отговорен за хората от алианса на трансплантираните, които представлявам. Дължа спокойствие и на близките си, изтърпяха толкова тревоги за мен.”