Единият е за русофилите, а другият - за русофобите

Два Трети марта се бият в душата на българите – понякога неусетно, понякога неспокойно. Тази битка често клокочи тихичко, а изведнъж избухва и като яростен вулкан.

За единия Трети март знаем всички – той е през 1878 година, по стар стил 19 февруари, подписването на Санстефанския премилиарен, или предварителен мирен договор между Русия и Османската империя, с който отново след пет века де факто възкръсва българската държавност.

Датата не е избрана случайно, това е денят, в който през 1855 г. на руския престол се възкачва император Александър Втори, всъщност по това време това е и официалният държавен празник на Руската империя.

За другия Трети март дълго време беше забранено да се говори – става дума за 3 март 1918 година, когато в Брест-Литовск Четворният съюз - Германия, Австро-Унгария, Османската империя и Царство България, от една страна, и Съветска Русия от друга, подписват мирен договор, с който новата съветска власт практически и юридически се признава за победена в Първата световна война.

Интересна подробност е, че с нас и нашите тогавашни съюзници преговарял не кой да е, а демонът на революцията - самият Лев Троцки. Датата трети март е избрана случайно, просто едва тогава Ленин успява да овладее ситуацията в собствената си партия и да подпише мир на всяка цена.

За нас, българите, обаче това третомартенско съвпадение е повече от символно, едва ли има метафора, която по-точно да показва вечно люшкащата се между Запада и Изтока българска душа.

Както се казва, както имахме два синода, така имаме и два Трети марта – един за русофилите и един за русофобите.

Възможно ли е да съчетаем признателността към Русия за Освобождението с това, че в доста периоди от историята си сме били във враждебни отношения.

Да приемем фактите, че на руските щикове наистина дойде свободата, но по-късно на съветските танкове наистина дойде тоталитаризмът?

Може би един ден двата Трети марта ще се помирят, ако успеем да откъснем историческите факти от “настоящия политически момент”. Не е нужно всеки път да пренаписваме историята си в зависимост от това към моркова и тоягата на кой Голям брат гледаме.

Чисто исторически без Руско-турската война от 1877-1879 г. неясно как и по какъв начин и дали щеше да има Трета българска държава. Да чувстваш признателност към воините, донесли това възраждане на нашата държавност, не е предателство към НАТО или ЕС. Това е просто отдаване дължимото на историческата истина.

Както е историческа истина и това, че Руската империя се интересувала от нас и по-точно от нашите земи най-вече по една причина - да се доближи до проливите, да има излаз към топлите морета.

Ние често сме били просто малка пешка в голямата игра на силните на деня тогава, а и днес.

За Трети март 1878 година – нашия национален празник, има и друга историческа истина и тя е безапелационна и според мен най-правдива. Без великата българска държавна традиция от древността и Средновековието, без Паисий, Раковски, Левски, Бенковски, без Българската екзархия, без Българското духовно и икономическо възраждане никаква българска държавност нямаше да има.

Руско-турските войни по нашите земи са безбройни, но новата българска държава се ражда тогава, когато е готова за това рождение. Така че свободата на България не е зачената в някоя руска имперска канцелария, тя се е родила още върху меча на Аспарух. За кого щеше да пише отец Паисий и да разпалва българския дух, ако ги нямаше Кубрат и Аспарух, Крум и Калоян, Симеон Велики и Иван-Асен Втори?

Как щеше да оцелява българската църква без делото на цар Борис Първи и разпространението на кирилицата?

Къде щеше да се роди националното ни самочувствие да желаем пак своя държава, ако ги нямаше абаджиите и занаятчиите, овчарите и даже “чорбаджиите изедници”, които даваха пари за училища и пушки. Без костите на Батак и знамето на Райна Княгина нямаше да го има и днешния наш собствен национален флаг. Държавността и правото ни на самоопределение и собствен исторически път не са ни дар. Те са си наше достижение.

Така че Трети март 1878 г. безспорно е победа на руското оръжие, но е изконно български празник, а трети март 1918 г. е българска победа, но, за жалост, не е празник, защото нищо не сме спечелили.

Само шест месеца след като малка България побеждава голямата Русия, самите ние сме победени и опозорени. Всъщност може би нещо сме спечелили в Брест-Литовск - с нашия подпис сме дали свобода и независимост на Финландия.

Дали финландците знаят, че и ние сме сред техните освободители? И ако случайно разберат, дано да не развият национален комплекс както нашия към Русия.