Защо ли тъгата на некрасивите хора не ни трогва толкова дълбоко, както онази тъга изразена в едно красиво лице, през един просълзен поглед с извити неправдоподобни мигли, както това става във филмите?

И защо ли е така трудно да приемем, че красотата може да е колкото изумително пленителна, толкова потресаващо празна и глупава? Достоевски бе казал, че красотата ще спаси света, но дали това е истината за? света и за неговото спасение?

Всъщност, дали светът може да бъде спасен, не дори от преходната красота на онези надарени с физическа хубост, а от красотата на писаното слово или от произведенията на изкуството с непреходна ценност? И всъщност от кого трябва да бъде спасяван светът? Да не би да е от нашата неспособност да съчувстваме на тъгата на “грозните” хора”?

*Любомир Канов във фейсбук