Как изтриха от лицето на земята люлката на европейската цивилизация

И ето ме сега в Дрезден, 9-годишен, на първо велико пътешествие по сандали, къси панталони и шлифер от сезонна разпродажба някъде по трасето... Джаскането по железничните вагони из Европата се е отразило на фигура и стайлинг – нещо средно между кукла с тесни дрехи и бяло пухкаво хлебче земелче, с подадено коремче от окъсялата фланелка... Лятото бе към края си. Зелен, учтив, много културен, но тих и замислен Дрезден. Бароков, половинмилионен град с готически катедрали и кули, щръкнали в небето като космически ракети, старинни мостове и пристанища на завоя на голямата плавателна река Елба, дворецът на херцозите на Саксония (Dresdner Residenzschloss), артмузеят “Цвингер”. Оригинали от Тициан, Рубенс, Рембранд, "Сикстинската мадона" на Рафаело, Порцелановият музей от Майсен, зали със старинни оръжия и метални рицарски брони. В центъра прочутото стенно пано

“Шествието

на князете”,

изградено от 25 000 плочки майсенски порцелан, златната буква N върху павето, на което е стоял Наполеон Бонапарт при превземането на града през 1813 г.

Голяма отворена книга по европейска цивилизация и култура – опера, 50 музея и 35 театрални сцени, по-малки дворци, паркове, фонтани, статуи на нимфи и сатири, Флоренция на Елба. Дрезден - наричан още “другото име на културата”, но по-сив, влажен и опушен от зелена София през 1960-те. Ведрина, но и пропита тъга и ужас в следите от бомбардировките тук в края на Втората световна война.

Гостувахме скромно, дълго и досадно в дома на мили възрастни хора – хер и танте Кьолер. На годините на баба Надка в София. Запознахме се на екскурзия в Рила миналото лято... И сега, хоп - Дора и Георги на гости в Дрезден! На шеметно изискани младежи с бели коси.

Къщата на семейство Кьолер в Дрезден беше стара, масивна, на два етажа, в зелен жилищен квартал близо до Стария град и световните забележителности. Фамилен градеж от началото на 20. век, с повече стаи, широка трапезария и просторна баня с чугунена вана на крачета. Една от къщите с непокътнати бит и архитектура, оцелели след “Европейската Хирошима” в началото на 1945-а. Долу на партера живееха те, а вторият бе зает от квартиранти – работническо семейство, както казваха милите ни домакини. Почти

прозрачното човече

с кухненска престилка,

бели коси и кокче до нас на трапезата – Хелга, бе домашната помощница, която битуваше горе в таванска стая още от Сътворението. Доброто същество също бе от “работническата класа”, въпреки че всички граждани на Германската демократична република по това време се водеха такива. Усещаше се невидима, запазена по традиция разлика “богати – бедни”, също като по времената на Содом и Гомор...

Малко дворче - зеленчукова градина към улицата и двуметров слънчоглед клюкарстваха с минувачите по зелената уличка край Елба. Входът, стълбището и две огромни дървета доминираха на задната скрита фасада.

Танте Кьолер и дъщеря й Мария понякога ме взимаха на пазар с тях, да не ми е скучно вкъщи. Да се очупвам международно, а и да се похвалят пред съседките каква екзотика в нов шлифер им е долетяла чак от Балканите. Танте Кьолер ми говореше на руски – втория ми “майчин език” в “республика Болхария”... Изисканата фрау през войната била преводачка от руски и френски професионал и си праскаха с Прекрасната Дора на смесен перфект. Мария, не така ученолюбива като нас, си шпрехаше само на откровен, натурален немски. И под острото носле загадъчно ми се подхилваха с любезните продавачки из бакалниците на Дрезден. Строгичка и справедлива, като към двете си деца, горе-долу на моята възраст. В композицията липсваше немски татко - или бе избягал, или мама Мария го бе бракувала овреме.

“Моят син още от 3-годишен се храни с нож и вилица! Често дава и уроци по културно хранене на другарчетата си в София.”

Да бе, да!... Тъкмо сме хапнали, и леля Роска отсреща звъни на вратата на “Дунав” 36: “Дорче, прати го Жорко у нас, че моят серсемин не ще и да кусне от манджата. През ушите му се вижда вече от глад!”. И наша млада милост точно е станала от масата, хуква да спасява хилавия Ваньо... Имах дарба да нося тръпка и кулинарна радост на масата. Още един обяд, може и десерт да има - нека ни е зле!... С хилене, мляскане и маймунджилъци нещо прилъжа “клиента”. Ами вкусно е, ама все едно и също, как ще му се яде? В скромната ни Драз махала баби и майки бъркаха обилни постни комбинации в тенджерите, а месцето като таен агент се криеше из яхнии, зелени фасули, картофи, оризи... Да не говорим за

страховития балкански боб

– гръм и огън! Не е като мръвките тук, в Дрезден – цяла мечешка стъпка в чинията. Де, посмали, манго – и тънки салами, леки пастети и малки кренвирши на закуска даваха...

“Аба натюрлих! Йо, йо... Гут апетит, Георги! – белият хер Кьолер е много доволен от превода.

С фалшиви чупки в китките мама Дора се прави на важна, мига руси клепки. На голямата старинна маса наша изисканост вляво бавно изважда ленената кърпа за хранене от специалната сребърна гривна. С отмерен жест я натиква в яката на ризата над късите си панталонки... Трапезарията в Дрезден около мен е голям отворен учебник по европейски протокол! Саксония,

късното

лято на 1966-а,

Германия - люлка на цивилизацията. Зад гърба ми е стар баварски шкаф с христоматийни уреди за хранене: чинии с рисувани пейзажи, сребърни вилици, ножове, лъжици, лъжички за кафе и чай, гравирани чашки за рохки яйца, вилици за печен дивеч, риба, пиле... Да си загубиш ума!... Надолу зад вратичките на дъбовия кулинарен олтар са супниците йенски порцелан, стъкленици за торти, кристални чинийки за сладко, китайски чаши за кафе, халби за бира с капаче и какво ли още не... Отстрани стои съсухрено бабче – икономка от таванска стаичка в дома Кьолер още от рицарски времена... Е как да не се храниш изискано?!

Имаше период на одъртяване, когато сънувах триъгълник от високи стари сгради. И се събуждах ядосан, че не мога да се сетя в Дрезден, Букурещ или Будапеща е това. Дори летях ей така, съвсем сам, над великата река Дунав, а сетне над сестра й Елба. Не ме беше страх нито от зъберите на Карпатите около Железни врата, нито от пропастите в Саксонска Швейцария край Дрезден... Но пак не се сещах. Тогава взех да чета по-подробно и за Дрезден. Разбрах, че съм бил за първи път там 3 години преди дебюта на “Кланица 5” в САЩ (Kurt Vonnegut, Slaughterhouse-Five, or The Children's Crusade: A Duty-Dance with Death ). Книгата, с която великият “стар пръдльо” Кърт Вонегът (сам си се нарича така, sorry!) стресна Света какви ужаси е изживял тук като млад войник под съюзническите бомбардировки над Дрезден.

Словото-мощ, което блъсна и мен като юноша, дръпвайки ме силно за косите. От редовете ти се подхилва млад военнопленник янки, скрит в мазето на кланица, където се труди за обилното хапване на умиращия Трети райх. Напълно изтрещял, с илюзни халюцинации, че дори пътувания до космически зоопарк под “приятелския” огън от американски и английски военни пилоти. В обща преизподня с местните жители и мирни бегълци като него. Огнен ад, кошмар, военно недоразумение (въздушните асове са лъгани, че ще ударят главната квартира на Гестапо), човешко мазало, наречено “Европейската Хирошима”...

Какво се случва в Дрезден на 13-15 февруари 1945 г.? Обичайно при въздушни удари през ВСВ имало негласно споразумение да се избягват и пазят световните културни ценности. Въпреки че

Чърчил се обръща към пилотите

си: “Бомбардирайте София така, че после там да садят само картофи”, при ударите тук 1943-44 г. има минимални разрушения - на Централна жепе гара, Халите (с покрив от инж. Айфел), Централна баня, Царския дворец, Народното събрание. За разлика от съседните квартали – поразени са над 12 хил. сгради, загиват 852 мирни жители ... В Япония старата столица Киото е пощадена, въпреки решението на американското правителство атомната бомба да бъде пусната там. Докато във Флоренция на Елба – Дрезден, се случва точно обратното! Целият Стар град е превърнат в пепел, руини, разтопени желязо, асфалт, хора.

Горящата кланица на мирни хора и култури отнема живота на 25 000 според едни, а според други историци на 40 000 души. Докато Кърт Вонегът през 1969-а посочва 135 000 цивилни жертви, жители на планетата Земя. Като очевидец участник, неговото свидетелство е най-ранно, като се позовава и на книга с документи от американски военен специалист. Чичко Кърт с “Кланица 5” се превръща и в гуру на рок - протестите през 1970-е срещу проливаната млада кръв във Виетнам.

Знаменита е

фразата му

срещу войната въобще: “Нищо интелигентно не може да се каже за едно клане.”

На 13 февруари 1945 г. от 22,09 ч. до 10,30 ч. на 14-и (и по-леки на 15-и) заспиващият Дрезден е атакуван от 796 самолета – светкавично, само 30 сек след сигналните сирени. Британски и американски бомбардировачи изсипват над Стария град 3749 тона фугасни и запалителни бомби! В офанзивата за пръв път е изпробвано и сатанинското изобретение “напалм”, добило печална слава от Виетнам. Флоренция на Елба гори сред пламтящи торнада с 1200 по Целзий! Огнените тайфуни загряват пилотските кабини на 600 м височина! Мощта им е такава, че където избухнат, дърпат и изгарят в нощното небе живи хора, метални врати, цели автомобили! Горящият Дрезден сияе на 100 км далечина... Само успелите да се доберат до мазета и скривалища оцеляват.

Жертвите са толкова много, че в следващите дни още димящи трупове на хора били извозвани с товарни жепе вагони! От ощавените полуслепи от пушек и летяща пепел техни живи съграждани... Дори камбана не почела със звъна си загиналите в огнения ад. Просто нямало вече нито една. Всичко в центъра било в руини. А още по-гнусно, да затвърдят “успеха”, на 2 март и 17 април

бомбардировачи ударили пак

Унищожени били общо 35 470 сгради в Стария град, много от тях архитектурно- исторически паметници.

Защо това чудовищно военно безумство? Официалната причина – придошлите тук в края на Втората световна около 500 000 хиляди немскоезични бежанци, по подозрение, че са укриващи се хитлеристи... В нощта на 13/14-и февруари под ада на горящото небе са изтребени дори “спасилите” се хора на бреговете край водите на Елба! Цвингера, един от най-големите и красиви дворци музеи в Европа, още беше (и е!) опушен и полусринат от запалителните бомби... Тайната стратегическа цел – „показване на мускули“ и възпиране на Червената армия, настъпваща към Берлин с около 11 000 000 бойци! Във всяка гънка на Източна Европа в началото на 1945-а е намушен съветски солдат... Дивизиите на маршал Конев от югоизток вече са на 100 км от Дрезден, а горе в Източна Прусия маршал Жуков мачка с танковете и изнасилва врагове, плахи жени, пехотинци, старци...

Живото свидетелство,

че унищожаването на “врага” в сърцето на Саксония е било само дивашка безумна жестокост, е седяло срещу мен на трапезата в Дрезден през 1966-а. Със скъпи очила от местния завод “Карл Цайс” – Йена. Домакинът ни хер Кьолер бе строен, наперен, изпънат като щик на пушка под белите си коси, с къси кожени тиролски панталони над вълнени чорапи. Хапваше умело, пуфкаше сладко “Шмект гут!” (Много вкусно!) и се усмихваше. Влюбеният в българската Рила планина може би бе обладател и на чувство за хумор? Но въобще не говореше руски език.. Само немски, йо, йо! А се оказа, че го е знаел и прекрасно ни е разбирал... Под пълна тайна от жена му: през Втората световна две години е бил тилови офицер от Третия райх в Украйна, после в плен на руснаците, обратно в ГДР, може би и през програма за денацизация... Като не си вършил престъпления, живей! Значи си свестен човек – дишай, пътувай, радвай се.

И накрая за лютеранската "Църква на Богородица" (Frauenkirche). Всеки път, като минехме оттам, госпожа Кьолер ни спираше да постоим пред руините й. Оцелелите след 13.02.1945-а бяха решили да остане такава - грозна, озъбена срещу небето и опалена от авиационни бомби. Да служи като паметник за поколенията... Или както се изразяват тази година на тържествата в Дрезден, за “култура на паметта”. Пред печалната гротеска на насилието фрау Кьолер и Дора от София си говореха бързо и задъхано. Имало е какво да си кажат - две жени под ужаса на авиобомбите на 1400 км разстояние...

Лютеранската катедрала “Фрауенкирхе”

решават да възстановят през 1995-а, защото на всеки 13 февруари тук се събират хора от цял свят да почетат жертвите. От 2005-а бароковият разкош на саксонския курфюрст и крал на Полша Август Силни от 1743 г. пак е открит тържествено. Днес разтопеният от огнения ад през 1945 г. железен куполен кръст е подпрян вътре вдясно от олтара. Новият кръст на новия връх е изработен и дарен на храма от син на британски пилот, участник в бомбардировките над Дрезден.