Едно от най-странните и тъжни неща, които се отнасят до човека е, че той, след като се роди, трябва да научи отново всички забравени неща. И след това отново да ги забрави в процеса на своето остаряване и своята неизбежна смърт. В един кръговрат на научаване и забравяне се движи множеството на мравките, наречени хора. Според някои учени, досега са се родили и умрели 100 милиарда хора. В Млечният Път, според други учени, тоест в нашата Галактика, има 100 милиарда звезди.

Според техни колеги, във Вселената има 100 милиарда Галактики. Според трети, около средно 10 звезди, обикалящи ги, има поне една подобна на Земята. Това значи, че поне няколко милиона звезди в Млечният път са приютили някаква форма на живот, без да се опитваме да проумеем това, че този сценарий е възможен в останалите сто милиарда Галактики. Понеже милиардите са трудни за разбиране, Вселената би трябвало да е пълна с живот, продължаващ милиарди години, при най-примитивните статистически изчисления и всеки опит това да се проумее, е всъщност повод човек да обезумее. Защото нашият опит не е съвместим с това знание. Тоест, какво можем да изтръгнем от бездните на своята ранна невежествена природа и да завещаем на следващите, след нас? А освен това, не е сигурно дали това даже е нужно някому.

Ясно е, нашата необходимост да живеем, е нещо като космическо уравнение, равностойно на научаване=забравяне.
А възможно ли е, нашата следа, нашето съществуване, да има способността да оставя белег в Космоса?

Според мен-да!
Но това е само, според моето арогантно мнение. Свидетелство? Написаното...

*От фейсбук!