- Нестинарството - този древен ритуал от Странджа, няма как да се запази без своите носители, изтъква проф. Диляна Ботева

- Името Пловдив е доказателство, че дошлите славяни го възприемат от тракийското Пулпудева

- Как да си представим, че цяло население в III в. е унищожено

Възможно ли е траките - второто по многочисленост население след индийците според Херодот, да бъдат унищожени напълно?

Въпросът не спира да занимава учените. А и мнозина съвременни българи обичат да подчертават, че са наследници на този древен народ. Те не искат да повярват, че етносът, населявал нашите земи, е претопен и ликвидиран изцяло.

“Не може да се изключи възможността у част от съвременните българи да тече тракийска кръв”, казва пред “24 часа” известният траколог от Софийския университет проф. Диляна Ботева.

Повече от 30 г. тя преподава и изследва античната история и твърди, че въпросът за изчезването на траките няма лесен отговор. “Това е и причина в науката не просто да няма единомислие, но и гледните точки да се разминават принципно”, посочва проф. Ботева.

По думите ѝ

в момента има

три теории

Според първата за траки може да се говори не по-късно от средата на III в. след Христа, когато започват масови нашествия на отвъддунавски племена в различна форма - карпи, готи, сармати и какви ли още не. В резултат на тези преселения има избиване на траки и заселване на варвари. Автохтонното население било елинизирано, романизирано и всъщност траки от средата на III в. няма. По тази причина част от изследователите говорят за късноантично население по нашите земи през IV - VI век.

“Не съм привърженик на тази реконструкция, а и тя вече не може да се поддържа заради археологическите свидетелства. Те се появиха от средата на 70-те години на миналия век, когато е първото проучено тракийско светилище с изобилен брой на откритите монети. То се намира край Перник и категорично опровергава хипотезата, че от III в. насам няма траки. В него са открити около 4,5 кг монети. След обработката им се оказа, че наброяват 2221. От тях 2107 са от IV в., което означава, че светилището е функционирало с пълна сила и е посещавано от местното тракийско население. Как да кажем, че в IV в. няма траки?”, пита проф. Ботева.

Второто подобно е

светилището

край Сливница,

където са открити 647 монети, от които ясно определими са 479. От тях 392 отново са от IV в. и това говори, че траките редовно са посещавали култовото място, за да почитат своите богове.

“Когато славяните започват да усядат на Балканите в средата на VI в., те заварват в някои от териториите тракийски говорещо население. Сигурен аргумент за това е името на град Пловдив. През Античността той е Филипополис, което се запазва във византийската администрация, а в османската влиза като Филибе. В българска среда обаче е Пловдив. Защо? Защото новодошлите славяни очевидно са чули тракийското наименование на града Пулпудева. И са го славянизирали в Пълдин. И това име остава в средновековните текстове, което е още едно доказателство, че

тракийско

население се е

съхранило поне

до идването на

славяните

през VI в. и че известно време то е живяло редом до новодошлите заселници, за да може да се случи това езиково взаимодействие”, разсъждава ученият.

Това всъщност е втората хипотеза. Освен примера с Пулпудева има и друг езиков аргумент и той е с името на река Места. В Античността тя е документирана в две форми - Нестос и Местос. Езиковедите твърдят, че Нестос е гръцки вариант, а Местос - тракийски.

“Ако това е така, фактът, че в българския език реката остава като Места, говори, че новодошлите славяни са чули тракийската форма, възприели са я и са ни я предали до ден днешен. А това може да стане само при директна среща между етнически носители на тракийски и славянски език”, допълва проф. Ботева.

За нея има още един аргумент, който не е съвсем еднозначен, но при всички случаи е показателен. Това е топонимът Момина крепост, който обикновено се осмисля през исторически събития, най-често с нежелание на девойка от български произход да се подчини на новите завоеватели - византийски и османски.

“Но от езиковедска гледна точка има и друга възможност. На тракийски “дева” означава “укрепено селище, крепост”, на славянски - “мома, девойка”. В случая имаме омонимия (думи, които звучат по един и същи начин, но в действителност са различни - б.а.). Това би могло да означава, че когато траките говорят за “дева”, си мислят за близката крепост, а в съзнанието на техните съседи се явява представата за мома. В резултат на това езиково взаимодействие е възможно да се появи и топонимът Момина крепост”, обяснява проф. Ботева.

Третата теория според нея настоява, че

отделни

тракийски

анклави са се

запазили и през

Ранното

средновековие

до времето на Борис I, когато се въвежда християнството в българската държава, а славянският език става официален и реално са заличени разликите между славяни и прабългари.

“Според някои изследователи едва тогава и траките губят своята етническа обособеност и стават интегрална част от българската народност”, вмъква проф. Ботева. Но уточнява, че тази хипотеза звучи прекалено оптимистично.

В отделни планински райони в Родопите, Странджа и част от Стара планина се запазва тракийско население. “Има останали обичаи, които не могат да съществуват, ако нямат своите носители. Пример за това е нестинарството в Странджа, въпреки колебанията дали е тракийски, или общоантичен ритуален комплекс, но той се предава от поколение на поколение в рамките на отделни родове”, казва ученият. И няма как този обичай да се запази без своите носители.

Какво точно е имал предвид Херодот - бащата на историята, съобщавайки, че траките са най-многобройни след индийците, учените още дискутират. Но за да ги сравни, значи става дума за многочислена народност. “Е, как да си представим изчезването на едно многобройно население, при положение че нямаме условия през III в., които да налагат то да бъде асимилирано или унищожено. Липсват и данни за геноцид”, допълва тракологът.

Че траките са отлични воини, е безспорно.

Първите

сведения за тях

са в Омировия

епос

Най-ранните данни са от втора песен на “Илиада”, която се отнася към късната бронзова епоха - времето около Троянската война. Именно в тази песен за първи път се споменава името траки.

“Били са предвождани от Акамант и Пейрой, а наличието на двама предводители не е характерно за войските, дошли пред вратите на цар Приам”, изтъква Ботева. По думите ѝ тук е първата сериозна дилема, която и до днес няма пълноценен отговор в науката. А именно как трябва да бъде преведен пасажът на Омир, според който “мощно течащият Хелеспонт ги огражда”. Става въпрос за протока Дарданели, който може да огражда траките, но и да ги разделя. А наличието на малоазийски траки е сигурно документирано от Херодот. Той разказва, че траки от Мала Азия са участвали във войската на Ксеркс срещу Елада. В “Анабазис” Ксенофонт също говори за малоазийски траки.

За момента не е ясно кое понятие е първично в Античността - “траки” или “Тракия”.

“Древният автор Ариан от II в., който е родом от Мала Азия, разказва за

нимфата Траке,

която била много

веща в

лекуването

с билки, в баенето и възстановяването на здравето, но и в отнемането на живот. Била толкова известна, че цялата земя била наречена на нейно име Тракия, а хората, които я обитавали - траки. Ако се доверим на Ариан, това означава, че първичен е топонимът Тракия и на негова база е оформен етнонимът траки. Според друга гледна точка първичен е етнонимът, който означава “войнствен, необуздан”. Така траките са описвани в античните текстове. И впоследствие вече земята, населявана от тях, е наречена Тракия”, разказва проф. Ботева.

“Има сведение, според което древните народи си представяли своите богове по начина, по който изглеждат самите те. Етиопците например описвали техните с дълги черни коси и месести носове. А траките своите богове - като синеоки и русокоси. Това е коренно различно от нашите представи за чернокоси, смугли и чернооки средиземноморски типажи. В гробницата от Свещари например запазеното оцветяване на косите на кариатидите е в тъмни тонове”, допълва проф. Ботева.

От многобройните тракийски племена одрисите успяват да създадат дълготрайна и мощна държавна организация. Царството им се откроява и често за него е съобщавано от античните автори. Според Тукидид то се е простирало на север от Дунава до егейския бряг на юг. Тръгвайки от Абдера на изток, е стигало до Бизантион. А на изток е граничило с Евксинския понт (Черно море), стигайки на запад до река Стримон.

“В тази огромна територия изследователите търсят коя е онази мъничка земя, от която одрисите тръгват да разпростират своята власт над Тракия. Първоначално се приема, че населяват района на Странджа. След това тази предполагаема територия е локализирана по̀ на запад при водосбора на Марица, Тунджа и Арда - района на днешния Одрин. В средата на 80-те години цялата концепция за одрисите се променя и тяхната племенна територия вече започва да се търси още по̀ на запад - в Пловдивското поле и дори в Пазарджишкия район”, казва проф. Ботева. Но уточнява, че няма нито едно доказателство, което да посочи точно територията, населявана от одрисите.

Този древен и загадъчен народ обаче продължава да предизвиква учените, а мнозина българи виждат в него своите прадеди.