Аз съм от Габрово. И обичам града си. Чувството "обич" става особено осезаемо, ако петдесет години не живееш в родния си град. И десетилетия наред не си се прибирал там - всъщност това е най-точният глагол за родова памет. Прибирам. Няма по-точен глагол за родно място от "прибирам"... Понякога съм се прибирал насън. Сънувал съм родната си къща, сънувал съм родните къщи на рода ми в Бакоиците, сънувал съм, ако щете вярвайте, къщите в Етъра. И съм се прибирал там. Много трудно е да се обясни онова чувство в слънчевия сплит, когато в Търново, на 49 км. от Габрово, видиш указателна табела.

Коли с габровски номера съм спирал, за да си говоря с габровци. Вероятно е някаква лудост, вид психично отклонение. Но нека някой да ми каже, че е бил нормален тогава, когато се е влюбвал, когато е обиквал. Нали самата любов те извежда от нормалното състояние на самота. И винаги съм си мислил, че габровци сме друга порода хора. Винаги съм мислил, че единствената ни политическа окраска е Рачо Ковача, Пенчо Семов, Иван Хаджигенов... Ако щете вярвайте, за мен Габрово е и "Етърът". Представете си само, живеете във Варна. И изведнъж съзрете указателна табела: "ЕТЪРЪТ - 234 км."... Аз живея във Варна. И искам да ви кажа, че ще спя под табелата. Не се смейте. Склонен съм да приема, че ще се усмихнете иронично на това. Но съм склонен да повярвам. Защото е невъзможно някой да реагира така, ако пеперудите на любовта не са пърхали в слънчевия му сплит никога. А проектът за реновиране на "Етърът" включва и подобни табели. Та на мене ми пърха под лъжичката само като видя: "Севлиево. Гранд при - 299 км." Защото е в габровско, заради това.

А я си представете, че тази табела я види човек с инвалиден номер на колата. Че този човек иска да види това, което е виждал на картинките - рекламните брошури от Етъра, калдъръма в Етъра, паркингът пред Етъра, пардон, пародията на паркинг пред Етъра. И последва съвета на авантюристичния си дух - и инвалидите са с дух, понякога авантюристичен. И пристигне в Етъра. И не може да паркира. А като паркира не може да се добере до касата. А като се добере до касата, в която работи не толкова дружелюбна жена, защото дори няма къде да се преоблече след работа, или преди да застъпи на смяна. Че после ще трябва да си строши количката по калдъръма, защото няма една подходяща алея за нея. (За съжаление такава алея в проекта не е предвидена, но заради съхраняване на автентичността на комплекса е предвидено да има специални колички...) А подир не може да се качи в гайтанджийницата, защото няма платформа. И ще чака милостта на минаващите туристи да го качат на горния кат. И само двама японци - (вероятно) ще захвърлят фотоапаратите си, за да го качат да види историята на своя народ... Не на китайския.

Като стана реч за Азия - дали пък китайците не са направили асансьори за качване на туристи горе, на китайската стена? И дали това е нарушило нейната цялост и автентичност? Но габровци сме башкъ от другите. На математичен език "башкъ" трябва да се приведе като "добавена стойност"... Та, така. Кого обслужват всички тези истерични крясъци относно проекта за модернизация на Етъра. Всъщност, гореописаното е модернизацията. Да видяхте стъклени подове там. Видяхте платформи, подходящи условия за инвалидни колички и задължителните по Кодекс на труда стаи за почивка на жените.

С евентуални помещения за това. Указателни табели на другия край на България. Ако всички крещящи по проф. Светла Димитрова си бяха задали тези въпроси... О, ако всички крещящи бяха габровци поне колкото старозагорката Светла Димитрова, щяха друга песен да запеят. Но друго си е да покрещим. Да се харесаме някому, независимо дали нас ще ни харесат... И на мене ми се иска, като се прибера на Дядо Дянко, да се прибера по павирания "Бул. Априлов" до номер 90... Преди това номерът беше 78. След това булевардът вече не бе "Априлов", а "3март"... И номерът на къщата е 190... Трябва ли да спрем и застопорим времето заради носталгиите и личните си амбиции... Защото това е детството ми. Но въпреки това разбирам колко е важен за живеещите в квартала асфалтът... Ами, това е...