Пощальонът Спас, именуван от децата Страти, се разкрещял пред градинската порта след Великден 1921-ва. Чак от края на двора, под цъфналите люляци: “Господин Гавриле-е-е! Госпожа Зо-о-ра! Имате картичка от фронта-а!”. А бре, Страти, идиот неден? Всяка сутрин размирва Драз махала с един училищен звънец. Дрънка отдалече, да се пазел от кучетата.

Олелия и какофония, само ги разлайва повече. Ама на, човекът се чалдисал на фронта от взривовете и ужасиите. И деца трябва да храни. Та го турили от общината пощальон и глашатай. Да обикаля с барабан през рамо, да чете важни съобщения на населението. В зли или успешни за царството дни.

“Я, Зоро, я иди да видиш защо реве тоя чикимандо Страти! Щях да се порежа с бръснача заради него.” Прабаба Зора, въпреки петте деца и годинките 43, припнала като момиченце. А дедо Гаве продължил да мърмори пред огледалото в лятната кухня: “Пак го е стегнала фуражката Страти... “Картичка от фронта”?! Кукуригу петльо!

Войната свърши бе, ахмак!

Преди две години и кусур.”... Но от зелената градина се чул писък и в приземната стая като дървесна оса се забила Зора:

“Гаро бе, Гаро, наистина е от фронта! Дечо! Дечо се е снимал като войник! Виж какво пише отзад, не му разбирам.”

“Чакай, на френски е. “15. ІV.1921г., Мароко - Африка. Correspondance: Souvenir du Marroc, Despott – Дечо. Adresse: Monsier Gavrilov”. Пише: “За спомен от Мароко, Дечо”. Толкоз. Е?! За Коледа чрез Ленко ти прати картичка от Маракеш? Какво си се разврякала? Жив е. “Ох, Гаро. Все си мислех, че е на пътуване из Африка. Онова беше пейзаж, а сега е портрет с униформа! На мама хубавото дете, къде хукна, та се не видя?! Ще те утрепат някъде бе, чедо-о.”

Твърде странен и романтичен начин за

продължаване на семейния бизнес

избира дядо Дечо през есента на 1920 г. Тогава баща му Гаврил Деспотов, моден, търсен, успял гипсов декоратор от столицата, връчва кесия жълтици на най-големия си, вече 20-годишен син. Праща го да учи скулптура в Париж. Естествено, за фамилната фирма това е продължение на занаята и традицията, престиж и реклама. Случва се обаче така, че ден-два след заминаването на “студентите” бащата инвеститор хуква да ги гони с влак към... Истанбул.

Чул е, че маршрутът им е сменен. Но не успява. Зрелият мустакат мъж вече може да се сърди само на приключенските романчета и младежките пориви. Бъдещият визионер Деспот Деспотов и приятелят му Никола Георгиев от София са отплавали с кораб от Константинопол за Марсилия, а оттам – не към града на любовта Париж, а към пустините на Мароко. И не като студенти, а като войници доброволци във Френския чуждестранен легион.

Вторият важен фото “сувенир” от Африка пристигнал към края на 1921-ва в голямата ни къща край река Владайска в София. Този път пощальонът Страти не бил звънеца, нито ревал радостно, вече било по-хладно и цъфтежът на дърветата и в измъчената му глава били попреминали. Просто подал през оградата пратката и козирувал учтиво към огромното си месесто ухо.

Снимка на някаква голяма ориенталска сграда. Отзад на български, та г-жа Зора успяла да прочете съобщението още на двора: “1.ХІ.1921 г.,

За спомен от град Маракеш, Мароко,

Hospital Maisonnave Marrakech, Испращам ви Болницата, в която се намирам понастоящем. С привет, Деспот Гаврилов, Болница Месонаве, Marroc (Преди 10 години е било двореца на Султана)”.

За “военните подвизи” на дядо Дечо из пясъците на Мароко мога да гадая по схванатото му завинаги кутре на лявата ръка, ухапано от скорпион, книжовната приключенска и кино класика, а в по-ново време и от игралния филм на Жан-Клод Ван Дам “Легионерът”(1998). Разказва за същото място и години след Първата световнавойна...

Авантюристи, събрани от кол и въже от цяла Европа,

биткаджии, гамени, бандити, дивашка строева дисциплина, общи казармени помещения от кирпич и покриви от тръстика, адска жега 50 по Целзий, опасни вируси, бордеи. Евала, дядо! То бива македонска жилка, жар, геройство, ама пушките и на берберите гърмят с истински куршуми.

След лекуването от скорпиона ангел хранителят на младия Деспот пак се явява, облечен в бяло - това е доктор еди кой си, онова са милосердните сестри и прочие. Предстои дълго лечение в Маракеш от малария. Към края на 1922-а дядо Дечо е уволнен предсрочно от Френския чуждестранен легион... Цивилните дрехи, дървения пътнически сандък и обратно в къщи, на Балканите.

Никакъв Париж!

Скулптури и декорации

по строежите в България колкото щеш. А за да е ясна думата на беловласия баща инвеститор, през следващата 1923 г. прадядо Гаврил задомява същия този си син с красивата 16-годишна Надка Дунгарова. Елипсовидната фамилна снимка е позакъснялата сватбена на Деспот и Надежда Деспотови с дата 6 юли 1924г., седем месеца след венчавката. Седналият отпред с белия костюм и мустаци е прадядо Гаврил Деспотов Зафиров, родом от град Дебър – Македония (1875-1938). Прави зад свекър, свекървата Зора Млъчкова от Копривщица (1878-1948) и снахата Надка са младите дядо Дечо, братята и сестра им. Мъжете без един, всичките отличници на занаята изкуство гипсова декорация - модна европейска новост из градовете на горещото ни балканско кътче.

Родоначалникът на съвременната фамилия – прадядо Гаврил, пристига в София още като юноша, през 1887 г. Бяга от родния си град Дебър към свободна България не по икономически, а по патриотично емоционални причини. Двама са с другар, пътуват пеша, участвали са в някакъв местен конфликт с турската власт и ги издирват. Напускат отрязаната несправедливо от спогодбите в Сан Стефано и Берлин част на етническа България. Сигурно им е било напечено, защото по път в една църква рязват китките с джобните ножчета, смесват кръвта си и се кълнат във вярност до гроб.

Като кръвни братя!

Днес правнуците му пазим и снимката възстановка на дядо Гаве като четник (ок.1895), юнашко-патриотична практика в първите години на Нова България. Препасан с патрондашите, погледа, пушката, калпака със знака на ВМРО – всичко.

София е столица на Нова България едва от няколко години - кална, тъмна, кирпичена, потайна. Кътче от Ориента с 30-ина хиляди жители. Доскоро дори са се изпълнявали публични смъртни присъди на комити и бабаити в краищата на града – на Шарен (Лъвов) мост, на изхода за село Подуене (Паметника “Левски”), до каменния мост над Перловска река към Лозенец и Самоков (пред стадион “В. Левски”), на Солни пазар (днес пл. “Позитано”). Сега вече е новопрестолен град (седалище на монарха) и държавата е решила

да го превърне в истинска европейска столица

За целта периодично се обявяват международни архитектурни конкурси, канят се лично известни инженери, млади специалисти от Стария континет, озеленители, скулптори, майстори, художници, музиканти.

Новият столичанин Гаврил се хваща на работа 12-годишен, като чирак при италиански майстор гипсов декоратор. Съвсем нова практика за архитектурната традиция на Балканите - интериорно изкуство, което разкрасява с гипсови орнаменти и скулптури колони, тавани, сводове, прозорци, арки, външни фасади. Анализирайки ситуацията, изборът и приемането на прадядо Гаврил Зафиров в тези среди съвсем не е случаен.

Напереният младок пристига от Дебър – един от четирите иконописни и резбарски средища школи на Възрожденска България. В новата столица вече съществува сериозна гилдия от македонски майстори строители, та при тях. Съвсем очевидно - от гипсовите творения, които е оставил и днес красят София, че Гаврил Деспотов Зафиров от Дебър е не само създател, но и продължител на фамилна традиция. Ако не умее да пипа сръчно, той би се провалил още на изпита за чирак пред италианския майстор... Обаче младият Гаве добре върти ланцетката, старае се, има много работа и нещата потръгват.

След време чужденецът си заминава и Гаврил Деспотов вече е

майстор със самостоятелни поръчки

В този период се строят сериозни и красиви обществени сгради, в изграждането на които участва фамилия Деспотови. Представям съвсем накратко: НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ – първи строеж (1884) по проект на виенчанина от български произход арх. К. Йованович и две разширения от 1890 и 1928 г. – пак от виенчанин, Фр. Грюнангер; ЦЕНТРАЛЕН ВОЕНЕН КЛУБ (1895-1900) – по проект на чеха инж. А. Колар, днес назован една от културните “икони” на столицата; ЦАРСКИЯТ ДВОРЕЦ – бившият конак е преустроен в ренесансова сграда (1880-1882 г.) по проект на Рупелмайер. След коронясването на княз Фердинанд сградата се разширява и преустройва (1887); БАН - по проект на арх. Майер (1892), преустройвана през 1926 г. по планове на С. Овчаров и И. Йорданов. Новобогаташи, политици, фабриканти, търговци също строят великолепни къщи, които искат да са красени по европейски тертип – в стилове модерн, необарок, сецесион. Така през годините фамилия Деспотови се налага като

“кралска” за гипсовата декорация

в България - избрани са да работят за уюта и удобството на царската династия в Двореца. Придворни майстори, тоест висока класа, най-добрите.

Какво става с нашия воин визионер дядо Дечо? След сватбата си (1923), та чак до смъртта на прадядо Гаврил (1938) синът поема самостоятелни поръчки. Кралят на гипса си е крал, ама и принца си го бива! Прави и “гастроли”- гурбети из страната. Така лично негово дело (естествено, и на екипа му) от този период са интериорите на банки в Лом, Плевен и Пловдив, разкошната гипсова украса на жп гарата в Русе. При разкрасяването на Търговската индустриална камара в Бургас през декември 1928 г. изпраща в къщи фотография с колегите си от покрива на сградата. Явно е правена в някоя от почивките, защото работата им е вътре и долу, а не горе. Правият вдясно с бялата престилка е дядо Дечо, тогава 28-годишен. Здраво е стиснал каменния жезъл на госпожа богинята, тоест: това съм аз – Принцът на гипса! И затова съм най-отгоре!

От времето на НРБ и до днес тук е Общинският съвет в Бургас, в центъра на града. Погледнете високо нагоре към перваза на покрива точно над централния вход. Богинята с жезъла още си е там, във висините... А пред барелефа на цар Фердинанд на Варненското пристанище командированата столична бохема дружно си прави фото-шега 10 години след абдикацията му: “Я, тоя защо гледа на изток?!”. В сочещия противоположно пръст на един от групата е запечатан отговорът: “А-а, на запад избяга, на запад.”

Пояснявам “столична бохема” само с няколко думи. Софийската компания на дядо Дечо от художествените среди се среща в кафене “България”, “Дивите петли”, “Сивия кон” и прочие “творчески пристани”. В ранг листата са Дечко Узунов, Владимир Димитров - Майстора, Павлето, Андрей Николов – авторът на “Дух и материя”, “Бронзовият лъв” от Паметника на незнайния войн в София, “Тъгуващият победител” във Видин, все лични фигури от клюкарските колони, повечето професори в по-зрели години. Като буйни млади, видни екземпляри от породата

“Пием, пеем, кебапчета морим,

ама и заплати в къщи носим”.

Дядо ми и Майстора не са пиели, ама нейсе – майтап да става, веселба да пада! Няколко години Деспот Гаврилов работи по фантастичната архитектура на Съдебната палата в София (1941). Асистира на проф. Любомир Далчев в практическата изработка на 65-те скулптури капители на колоните вътре. Произведенията на Далчев са признати с албум през 1942 г. от германски изкуствоведи за европейска класика. Гипс ваятелите работят и по прочутите “пчелни пити” по сводестите тавани вътре. Не случайно на някои от визитките му от тия години пише “скулптор”, а на друго бизнес картонче е уточнено: “ДЕСПОТЪ Г. ДЕСПОТОВЪ гипсъ декораторъ, Изработва изкуствени камъни, гранитъ, мраморъ и всякакви циментови изделия. СОФИЯ. ул.“Дунавъ”, 43”. На изкуствения мрамор днес му викат “гранитогрес” и го изработват в заводи... А от арх. Н. Кузманова преди време чух, че студентите по архитектура в ерата на социализъма ги водели тук на практикуми -

да рисуват майсторството

на дядо ми

Неуспешният боец от Мароко прави втори воински опит и на зряла възраст успява. В годините 1941/44 Деспот Деспотов е във Въздушната защита на София в състава на доброволческия отряд на ІІІ защитна група. С жена и деца под бомбите в столицата до голямата евакуация след 10 януари 1944 г., а сетне дава дежурства на гражданския си пост.

След бомбардировките над столицата 1941- 44 г. дядо Дечо работи по възстановяването на пострадалите сгради на Централния военен клуб, Царския дворец, Народното събрание, Съдебната палата в София... Фамилната марка Деспотови е зачетена и от новите стопани на държавата. През 1946 г. асистира на големия си приятел, скулптора проф. Александър Занков по гипсовата отливка на Статуята на републиката на пл. “Ал. Батенберг”. Последният голям обект, който работи заедно с бригадата на по-малкия си брат Никола Деспотов, е възвръщане разкоша на гипсовата украса на Съдебната палата в София, също пострадала от бомбардировките.

Принцът, а след 1938-а крал на гипса Деспот Деспотов почина внезапно през есента на 1962 г. Бях на пет, но помня бонбонките за мен в джобовете на шлифера или ленения му костюм. Пет години по-късно на вратата у дома позвъни мъж от далечен град – дошъл да кани дядо ми за нов градеж. За качествена и красива работа.