/ Как под лозунга “Строим и бдим"

изграждахме обекти за родината

Хей, от Запад се надига/ черна вражеска вълна, / комсомолци замина-а-ават/ в бой за родната страна”... Куплет от позабравен военен марш... Но не и от мен.

За щастливо пропусналите “редовна военна служба” в Българската народна армия до 1989 г. ще опиша с думи прости “как се ставаше мъж в железните й редици”... Въпреки че времето бе мирно и на територията нямаше война, всяка есен цялото младо мъжко население на НъРъБъ (с петолъчката) заминаваше задължително по родните казарми. На изпроводяк току-що завъшилите гимназисти (или не съвсем), накичени със здравец и стригани нула номер, участваха в ритуали, наречени “войнишки изпращания”.

Тежки махленски напивания на голяма трапеза с тостове, мръвки и салтанати сред живи родители, скъпи приятели, съседи и роднини до трето коляно и обратно... Сред салати, ракии, шоколадови бонбони, баклави и баници култовата обредност за оцеляването на похабявания младеж включваше и увесено на врата гумено зайче, гирлянд от бакноти, подаръци потник, ватени гащи и плетени ръкавици за новобранеца, както и ужасно грозни

дървени

пирографирани кутии

- несесери за бръснене... Мизансценът се допълваше от рокендрол или етно песни и танци, загадъчни девойки и плачещи майки под мишница, откраднати целувки, оплезени фотографии, гарнирани с люти клетви по изгубена младост. Предстояха дълги дни и нощи с груби черти далеч от дома... Заключено безвремие с надпис на портала “ДОБРЕ ДОШЛИ В РОДНАТА КАЗАРМА!”, а отвътре “ПО СЛУЖЕБНИ ВЪПРОСИ – ДО ТУК!”... Пардон. Не дни, а цели 2 години, отдадени безвъзвратно на синовен патриотичен дълг!

Да я защитавам от врагове, Родината призова и моя милост през есента на 1976-а. Но не с огнестрелни, а с

“конвенционални”

оръжия

- лопата, кирка, чакъл, бетон, тухли, чували с цимент и разни хладни железа, в т.нар. Строителни войски. Създадени през 1920 г. от Ал. Стамболийски след разгромяващия нацията Ньойски договор и именувани до 1944-та “Трудова повинност”. Български патент за принудителен, неплатен от държавата тежък физически труд, заимстван след това от други страни, а през 1937-а и от Хитлер в Германия. Задължителна, но “нередовна служба”. Казано без заобикалки – във военен трудов лагер. Казарма като обърната наопаки пъстра женска престилка, зад която са скрити от обществото жилави, ярки, цветни малки човечета... Социалистическа каторга “лукс”, само на 60 км южно от София. Но не на Земята, а на обратната страна на Луната, според слушалите вече Пинк Флойд...

Със

засиленото присъствие

на заточени

там заслужили рецидивисти, “невинни или неразбрали” побойници, спотайвали се по университети и преучили начетени висшисти, агресивни градски хаймани, елегантни улични търговци на злато и долари, хъшове, опитвали се да бягат зад Берлинската стена, хитреци, пътували по чужбина с родители (или без тях), та “закъснели” да отслужат, приходящи или заминаващи бандюги от и към Софийския централен затвор и други заведения за лишаване от свобода. Като екстра - неграмотни, трудно говорещи български език мургави братя цигани, жилави турчета, диви руси планинци със сини очи, изтънчени и вглъбени синове на религиозни семейства в официално атеистичната ни татковина...

В това място злачно и потайно ме пратиха за “заслуги” към Народна република България: син и внук на “врагове на народа”. Баща беглец на Запад “родоотстъпник” и дядо бивш офицер от Канцеларията на НВ цар Борис III, съден и лежал в лагера на смъртта Белене. Аз като

техен

потомък,

пожизнен “клиент” на тайната милиционерска Държавна сигурност. С подробно досие на “неблагонадежден”. Ще да рече, младеж, който не носи благо и надежда на обществото. Нито съм крал, нито съм убивал, ама на... Дори отличник от техникума по вътрешна архитeктура в София! Но-о с биография – цвете... Така заслужих честта да служа на Родината с бележити разбойници в униформи и дребни пагони на БНА.

От сборния пункт на стадион “Септември” в София пресни- пресни зайци новобранци ни закараха с автобус в Ново село край ТЕЦ "Бобов дол", Кюстендилско. Триетажно панелено блокче с градинка отпред. Отляво – ниската канцелария на щаба, вдясно – дългата тухлена постройка на кухнята, трапезария и 2-3 учебни стаи. Стадионче срещу прозорците, зелена площ между него и портала на поделението. Тополки, слънце, есен... Тихо,

лирично

местенце

с пилон и знаме, между даскалски крясъци и гонки от старшините. За мен лично и няколко успешни разпита при огромен, як като митологичен бик офицер от Военното контраразузнаване (ВКР), който идваше тук един път седмично. Сякаш почивна станция за млади комсомолки с леки главоболия, а не поделение на казарма.

За да положиш военна клетва (и евентуално тяло) пред олтара на Отечеството, в края на 45-дневното “единично обучение” новобранецът трябваше да е участвал в бойни стрелби. Сиреч, да е държал истинско оръжие и да е стрелял с бойни патрони. Така че ако те изненада “черната вражеска вълна” от Запад, тутакси да реагираш... Като гледам по стари снимки, в другите родове войски тази тържествена церемония - военната клетва, се е извършвала с автомат АК-47. Най-масовото СССР оръжие в света, с конструктор инж. Хуго Шмайзер от Германия, но поради секретност наречено на неук руски мужик...

Наша

милост,

със специалност “трудовак” (през смях от наборите “кирко-лопатер”), се явих на помпозния парад за клетвата в гр. Станке Димитров (Дупница) заедно с другите негодници от ротата, въоръжен до зъби с... празни карабини “Щаер”, модел 1917 г. Твърде конфузно, наистина, но роднински умилително, а според офицерския състав доста по-безопасно и практично...

Всъщност, само на стрелбите преди клетвата ми туриха в ръката пълнител с 5 бойни патрона за късата карабина “Щаер”. Яка бухалка, произведена в Будапеща към края на Първата световна, с каквато може би е служил прадядо ми Александър, фелдфебел-знаменосец в армията на НВ цар Фердинанд I... Патроните се оказаха от 1938 г., щамповани с орела на Третия райх...

Лъщят

в сандъчето

като нови!... Лежешком! По 5 изстрела, за стрелба-а-а... По един младши офицер до всеки легнал войник... Прикладваш, прицелваш се и дум-м-м! Все едно са те блъснали кон, автомобил, коч с рогата и магаре с копитата едновременно. В рамото... Страшни гърмежи!... А до всеки пулт за стрелба изправеният офицер е с отворен кобур на пистолета си “ТТ”... На инструктажа в полигончето подполковникът ясно ни обясни, че обърнем ли “случайно” бойното оръжие към тях (а не към мишените), тоя с фуражката до теб те гърми директно в малкия мозък... От упор в черепа! С бандити и “неблагонадеждни” - само така!

Още от историята, четете в печатното издание на "168 часа".