Емилио Друди, журналист от в. “Месаджеро” в град Латина в периода 1973-1991 г., още си спомня за срамежливия български художник Валентин, избягал от комунистическа България. И той като хиляди други източноевропейци по онова време минава през бежанския лагер в италианския град, преди да бъде разпределен към друга страна на Запад.

Валентин посещава редакцията на “Месаджеро” в Латина почти всекидневно, за да се среща и разговаря с Друди.

Подарява му

дори свои

картини,

които журналистът е окачил на стените в къщата си. Емилио Друди пък е един от малцината журналисти, които посещават често лагера в Латина, за да разкаже, “че в този лагер имаше хора, дошли тук в търсене на свободата”. С малки изключения лагерът е почти игнориран от тогавашните институции.

“Градът граничеше с лагера с хора от страни отвъд желязната завеса, смяташе ги за крадци. Аз обаче исках да разкажа за хумаността на тези хора. За тях ставаше въпрос най-вече из черните хроники”, казва Друди в документалния

филм “Бягство

към свободата”

на италианската режисьорка Емануела Газбарони.

Като малка Емануела живее с родителите си точно до лагера в Латина и вижда всеки ден онези, които влизат или излизат от него. Тя разказва във филма си тази действителност, но не само по детските си спомени, а и чрез изчетените хиляди документи на емигранти, в които са заключени личните им истории.

Ровейки се из документите, тя намира дори досието на Андрей Тарковски - големият руски режисьор минава през лагера през 1985 г.

Но какво представлява лагерът, в който престояват за кратко или по-дълго време и хиляди български невъзвращенци по времето на комунизма?

Центърът за помощ на чуждестранните бежанци в Латина е основан през 1957 г. с фондове на италианското правителство, САЩ и Върховния комисариат за бежанците на ООН.

Лагерът е затворен през 1989 г. след падането на Берлинската стена. Намира се на улица “24 май” в Латина, или по средата между Рим и Гаета, където до 2004 г. е седалището на Шести американски флот.

Лагерът е

основан след

събитията в

Унгария през 1956 г.

Първоначално дава подслон на хора, търсещи политическо убежище. След избирането през 1978 г. на папа Йоан Павел II се регистрира скок в молбите за убежище от поляци. Пикът е през лятото на 1987 г., когато идват 8000 полски бежанци. 

От 1957 до 1989 г. през Латина преминават близо 80 000 бежанци от Източна Европа, най-вече албанци, българи, поляци, унгарци, румънци, граждани на бивша Чехословакия и Югославия. Става въпрос в по-голямата част за политически емигранти, но има и хора, избягали по икономически причини. В рамките на 6 месеца от пристигането им в Латина чужденците били

разпределяни

към САЩ, Канада,

Австралия, Швеция

Нерядко обаче престоявали в лагера и година и половина.

Днес в постройките, приютявали бегълците към свободата, се намира факултет по икономика, част от римския университет “Сапиенца”.

Въпреки съществуването на бежанския лагер на име “Роси Лонги”, в който живеели хиляди източноевропейци, той бил смятан за една неудобна реалност. Сред емигрантите има много артисти, художници, интелектуалци, творчески личности, не приемащи комунистическата действителност в страните си. Наред с тях обаче

в Латина

има и много

престъпници,

а също и бивши затворници. Затова голяма част от населението на града изпитвало страх от обитателите, още повече че не било улеснявано по никакъв начин в отношението си към тях от италианското вътрешно министерство. Затова и връзките между емигрантите и жителите на града се създавали напълно спонтанно.

Малцина са жителите на Латина, които днес си спомнят за лагера. Изглежда, сякаш нарочно споменът за онези гости, бягащи от комунистическия режим, е заличен. Често обаче следи от пребиваването на емигрантите в лагера

липсват

напълно дори в

собствените им

биографии

особено що се отнася до хора на изкуството и културата. Подобен е случаят и със световноизвестния руски режисьор Андрей Тарковски, за когото никога и никъде не се споменава, че е бил в лагера, въпреки че през 1984 г. той иска американско убежище.

Когато режисьорката на “Бягство към свободата” Газбарони открива случайно регистрационния му картон номер 13225/379, ръцете ѝ се разтреперват от вълнение. Дори синът на режисьра, който носи същото име и живее във Флоренция, не знае абсолютно нищо за пребиваването на баща си в Латина. Тарковски пристига в лагера на 28 август 1985 г. – годината, в която благодарение на помощта на Ингмар Бергман снима в Швеция “Жертвоприношение”.

Страстен пушач, Тарковски по онова време вече е белязан от заболяването си - рак на белите дробове. Умира в Париж на 29 декември 1986 г.

Смъртта на

Тарковски е

отбелязана

в досието

му в лагера

в съвсем бюрократичен стил – на личния му картон в графата “излязъл на...” е написано 31 декември 1986. Като дестинация е отбелязано “починал”.

Много от бившите обитатели на лагера си спомнят още за постройките, пръснати на 8 хектара. Той можел да приема до 800 души едновременно. Лагерът е изграден в бивша казарма, построена още по фашистко време. Като бивша военна структура бил ограден с висока стена с бодлива тел, с наблюдателница и телекамери. 

При пристигането си

всеки беглец

от комунизма

получавал

по 10 долара,

но трябвало да си намери работа във вътрешността на структурата. През 1982 г. например дневната надница била 3000 лири, еквивалентни на 5,30 евро през 2017 г. Бежанците можели да излизат навън, докато италианците не можели да посещават лагера.

По данни на италианското министерство на вътрешните работи през периода до 1970 г. в Италия са поискали убежище 1079 българи, или 3% от общия брой чужденци.

В периода 1971-1980 г. този брой е 1051, или 8 на сто. През 1981-1985 г. са искали убежище 312 българи, или 2 на сто от общия брой.

В центъра “Роси Лонги” през март 1989 г. има регистриран само един българин от общо 448 бежанци. С други думи, през Латина са минали над 2400 българи.

И до днес в архивите

можем да прочетем

имената на

много българи,

регистрирани в центъра “Роси Лонги”, както и рождените им дати и места. Ето някои от тях:

Любомир Арсов (1940, София), Стефан Аспарухов (1948, Пловдив), Ангел Атанасов (1950, Ракево), Васил Атанасов (1939, Асеновград), Александър Александров (1947, София), Владимир Анев (1943, Кюстендил), Кичка Ангелова (1952, Преслав), Любен Апостолов (1940, Пловдив), Владислав Бачев (1940, София), Владимир Багдатов (1928, София), Стоян Черкезов (1944, Пловдив), Владимир Черноземски (1935, Пловдив)...

Любопитно е, че само българите с името Димитър Димитров са 7, а шестима се казват Георги Георгиев. Но това са само малцина от източноевропейците, чиито имена, подредени по азбучен ред, изпълват над 1000 страници.