Несъмнено едно от най-големите имена в съвременното кино е Роман Полански, в чийто актив са заглавия като "Пианистът", "Китайски квартал", "Бебето на Розмари" и е носител на всички най-престижни награди. Колкото и драматични да са лентите му обаче, те сякаш бледнеят пред истинския му живот. Някои казват, че само в бездната на нещастието човек разкрива истинския си талант. А Полански носи множество рани.

Тазгодишният фестивал CineLibri 2019 бе открит с най-новия му филм "Офицер и шпионин". Само преди месец лентата отнесе голямата награда на журито на кинофестивала във Венеция, въпреки че включването й в конкурсната програма предизвика множество полемики.Филмовата адаптация по бестселъра на Робърт Харис разказва за Париж от 1895 година, когато, несправедливо обвинен в предателство, младият еврейски офицер Алфред Драйфус е осъден на доживотен затвор на Дяволския остров. Възкресявайки скандала, който привлича вниманието на целия свят в навечерието на XX век, лентата всъщност разказва история, която звучи плашещо актуално и днес – за лов на вещици, тайни трибунали, неуправляеми разузнавателни агенции.

Всъщност всички филми на Полански са такива – повдигащи множество въпроси, разтърсващи, събуждащи ураган от емоции. Такъв е и самият Полански. Полско-френският режисьор, сценарист и продуцент от еврейски произход е признат за едно от най-авторитетните имена в съвременната кинематография. Ако успехът се измерва в награди, той е сред най-успелите – има "Оскар", "Златен глобус", "Златна палма" от Кан, "Златна мечка" от Берлин, БАФТА, "Сезар". От някои от тях - дори по няколко статуетки. Въпреки всички награди и успехи обаче Полански е човек на контрастите. Едни го ненавиждат, други го боготворят. Скандалите и драмите в живота му са повече, отколкото тези във филмите му.

Тежките удари на съдбата го застигат още като дете. Роден е в Париж в семейството на поляк и на рускиня с еврейски корени. Родителите преценяват, че ситуацията във Франция става опасна заради зараждащото се антисемитско движение и решават да избягат в Полша. Там обаче ги застига истинският ужас. Когато избухва Втората световна война, като хиляди други семейства са прогонени от дома си, лишени от всичките си вещи и изхвърлени в краковското гето. Там живеят в пълна мизерия, спят на пода на стара постройка, която делят с няколко други семейства. Най-големият удар е, когато отвеждат бабата, майката и бащата на малкия Роман. Никой не знае къде. Едва след войната момчето ще разбере жестоката истина – баща му е изпратен в лагера Маутхаузен, а майка му и баба му - в един от най-зловещите - Аушвиц. Бабата на Роман е убита, а малко след нея в газова камера е пратена и майка му. На всичкото отгоре тя е бременна.

Роман е скрит от поляци и успява да се спаси от лагера. Той обаче трябва да преживее сам войната. Да се укрива, да гладува, да живее в постоянен страх. Момчето прекарва цели седмици изолирано в бункер. Дори след края на войната месеци наред живее без лъч надежда. В крайна сметка успява да намери вуйчо си, а малко по-късно и баща си, който е оцелял в Маутхаузен. Надеждата на Роман, че ще има поне частица семейство, обаче е краткотрайна. Баща му бързо си намира нова жена. Роман не може да му прости, че толкова бързо забравя майка му. Освен това новата съпруга не иска да има никакво доказателство за миналото на мъжа й и не желае Роман да живее при тях. Затова момчето е изгонено от дома, като баща му все пак му дава пари за жилище и образование.

Роман отива в художественото училище, но е несериозен въпреки таланта си и по-късно е изгонен и оттам. Самотата се превръща в неизменен негов спътник, но години по-късно той споделя, че именно тя става катализатор на много от филмите му. Защото винаги има много време да мисли, да се съсредоточи върху случващото се в душата на човек. Полански открива любовта си към театъра и киното, а дебютът му е като актьор. Не го искат обаче в актьорската школа нито в Краков, нито във Варшава. Едва по-късно намира своето място във филмовото училище в Лодз. Там той открива, че има много по-голям талант от този просто да играе. Именно там създава първите си късометражни филми. Успехът идва бързо, защото талантът на Полански няма как да остане незабелязан. Той е само на 29 години, когато получава първата си номинация за "Оскар" – неговият "Нож във водата" е селектиран сред най-добрите чуждоезични филми.

Само шест години по-късно Полански получава лична номинация – за адаптиран сценарий за "Бебето на Розмари". А след още шест филмът му "Китайски квартал" получава цели единайсет номинации за "Оскар". Полански влиза в кръга на най-талантливите режисьори в света. Той тъкмо е навършил 40 години. Вместо да се главозамае от успехите, се отдава още повече на изкуството и успява да надскочи постиженията си. Следващата му лента - "Пианистът" печели "Златна палма" на фестивала в Кан, седем награди "Сезар" и три оскара. Следват награда след награда за Полански – полският Златен медал за заслуги в културата, "Златна мечка" от фестивала в Берлин, Европейската филмова награда, статуетки за цялостно творчество и т.н.

В личен план обаче съдбата му готви нови удари. По време на снимките на "Танцът на вампирите" Полански се запознава с Шарън Тейт – изключително красива и магнетична блондинка. И въпреки че като истински перфекционист режисьорът понякога я кара да снимат една и съща сцена над 50 пъти, Тейт се влюбва в него. Веднага след края на снимките те заживяват заедно. През 1968 г. се женят и се местят в Лос Анджелис. Шарън е бременна. И всичко сякаш изглежда безоблачно. До един съвсем обикновен ден, когато Роман е по работа в Лондон, а Тейт събира в дома си няколко приятели. Неочаквано в къщата нахлуват членове на сектата на психопата Чарли Менсън и по изключително жесток начин убиват всички. Бременната Тейт е намушкана 16 пъти. С кръвта на жертвите убийците са изписали цитати от песни на "Бийтълс". Шарън е само на 26 години и е трябвало да роди след по-малко от месец. Историята е заимствана в последния филм на Тарантино "Имало едно време... в Холивуд", като Полански лично е дал разрешение за това. Всъщност, когато научава новината за убийството на Шарън, Полански едва не полудява от мъка. Години му трябват, за да се съвземе, но всъщност никога не преодолява напълно ужаса. Много по-късно, след като отново се жени – този път за френската актриса Еманюел Сене, – той ще сподели пред медиите, че поне е спрял да бъде вечно нещастен.

През 1977 г. Полански се изправя пред ново изпитание. Обвинен е в дрогиране и изнасилване на 13-годишно момиче. Режисьорът се признава за виновен, но единствено за осъществяване на незаконни сексуални контакти с непълнолетна. Прекарва в затвора 42 дни, след което е пуснат под гаранция преди самия процес. Полански обаче се страхува, че ще получи присъда за доста години, и бяга от САЩ във Франция, тъй като има френско гражданство. А Франция има право да отказва на САЩ да екстрадира свои граждани. Така Полански остава на свобода, но избягва посещения в страни, които могат да го екстрадират. Затова и пропуска шанса сам да получи много от наградите си. Той не е в залата, когато е удостоен с "Оскар" за най-добър режисьор за "Пианистът", но освен това не бива да посещава и фестивала във Венеция. Когато се опитва да стигне до фестивала в Цюрих, за да получи награда за цялостен принос, е арестуван на летището, след което месеци наред адвокатите му се борят да не бъде екстрадиран в САЩ. През години те водят и множество дела обвиненията срещу него да бъдат свалени, защото и самата обвинителка Саманта Гаймър дори пожелава да се откаже от показанията си.

С разрастването на движението #MeToo обаче обвиненията към Полански отново са припомнени и Американската филмова академия официално го изключва от редиците си. Режисьорът обаче не се отчайва. Той решава да съди академията и да продължи да прави това, което умее най-добре – да създава разтърсващи филми.