Лимончев, Прасков, Портокалски... По някое време натикали и четвърти нещастник – Грозданов. Това в средата на 50-те, в една килия на Софийския централен затвор. Тия четиримата, с “овощни” фамилии, случайно или не били складирани заедно в една зидана клетка на крепостта в кв. “Банишора”. Четирима зрели мъже в дупка с бронирана врата, резета и решетка към небето с размери 1,90 мх3,20 м = 6,2 кв. метра. Задълго между над 5-метровите стени, кули с прожектори и въоръжена охрана на хълма в западна София.

Вероятно началникът на затвора страдал от запек или изтънчено чувство за хумор... Виждате ли, другари, по съветски образец ние създадохме ТеКеЗеСе, Хо-Ре-Маг, НарМаг, Плод-Зеленчук... В превод на нормален език: Трудово кооперативни земеделски стопанства, селските развлекателни вериги “Хотел Ресторант Магазин”,

иззетите след 1947 г. от държавата частни хранителни магазини - сега “Народен Магазин”, и прочие...

Е, другари, с наличието на въдворените лица тая килия ще е “Плод–зеленчукът” в СеЦеЗе. И тия буржоазни отрепки (в превод – “парцали”), нашите “зеленчуци”, ще изтърпяват наказанията си в една обща щайга. Ха-ха-ха... Ху-убаво да се омешат гадовете! Да си дишат пръдните, да им дойде умът в главите! Хо-хо-хо...

Инженер Лимончев – бивш фабрикант индустриалец, завършил висшето си образование в Германия. Архитект Прасков – строителен предприемач, дизайнер, експерт по обзавеждане от Виенския университет. Инженер Богдан Портокалски – строителен инженер, дипломиран в Германия, съпруг на леля Вера, първа братовчедка на баба ми Надка. Д-р Грозданов – собственик на лозя и градини край река Марица, доктор икономист с швейцарски печат... Четиримата те, а и още многото други заключени – брадясали, сгърчени от глад парчета цивилизация... Вместо с лачени чепици както досега, натикани в дървени налъми и дрипи, за “майтап” заедно в една килия... Килията “Плод- зеленчук” в Софийския централен затвор.

“Изтънчената” шега бързо сгигнала до “умовете, сърцата” и дебелите езици на надзирателите. И една влажна утрин милиционерите започнали да се обръщат към затворниците не с обичайното “гад” (синоними: животно, добитък, влечуго), а с красиви овощни прякори: “Ей, Лимонче, я изнеси кофата с пикня, че смърди на обор”, “Ало, Прасковата, не ми се влачи!

Размърдай си задника, да не го наместя аз!

Хо-хо-хо”, “Портокал, не ми се прави на болен, ами хващай парцала”, “Грозде, не тракай с дървените налъми, мамицата ти фашистка!... Ха-ха-ха”. “Соц-реализъм” от заключени в решетки живи хора. Бивш елит, прегрешил пред “народната власт” с това, че е от високообразовани, предприемчиви, успели фабриканти, интелектуалци, писатели, издатели, царски офицери и генерали, банкери, икономисти, адвокати, журналисти... Именувани и следени от тайната милиционерска служба “Държавна сигурност” като “бивши хора”. Закопани

живи до кръста

в собствената си земя от “работническо-селските” хора. Наречените от народа “шумкари”, дошли на власт с много кръв и насилие, подпирани и окуражавани от огромна окупационна армия. Годините на най-страшния, най-слепия терор срещу свои братя сънародници, започнал на 9 септември 1944 г.

На брой само 1500 (плюс-минус, според спомените на Цола Др.), но с подкрепата на 300-хилядна азиатска армия - Трети украински фронт, нахлула в земите ни на тази черна дата, с върховен вожд Сталин. И били кланета, и убийства с колове, лопати и камъни, масови разстрели, издевателства. Къртиците, бивши “шумкари”, заривали жертвите си плитко и набързо из гори и шубраци, минавали отгоре им с джипове и камиони, да ги заравнят, а после доволно се връщали в къщите на мъчениците, опръскани с тяхната кръв. Напивали се с крадена ракия, крещейки от ярост, а сетне с лигави усмивки заспивали в още топлите легла на току-що избитите от тях. На следното утро къртиците вече били новите господари, славени от слугите им като “гълъби на мира”. И настанала “вечна правда”,

мълчание и животински страх по земята Българска.

И за няколко лета и зими 6 милиона свободни европейци били заградени с мрежи в трудововъзпитателен лагер, наречен Народна република България...

Ходил съм на гости при чичо Богдан с мама Дора в началото на 70-те. Десетина години след затвора приличаше на сушен плод с очила – сгърчен, замислен, унил. Говореше топло, дълбоко, тихо, но не стоеше дълго на кафето с приказки. Предпочиташе да е сам, в другата стая, с книга или вестник... С жена си, леля Вера, и двете деца живееха на 3-тия етаж под покрива на собствената си къща, срещу градинката на Централна гара София. Първите им два етажа бяха конфискувани от властта, за да бъдат настанени семейства на “новите хора”. И на третия етаж, където живееха “бившите”, трябваше да стъпваме и шепнем тихо, за да не ядосаме с нещо “господарите” на бъдещето под нас.

Говорейки за инж. Богдан Портокалски и моста “Чавдар” в нета, през 2016 г. проф. Юлиана Попова, биолог от университета в Чикаго - Илинойс, ми писа:

“Леля Вяра и чичо Богдан Портокалски бяха много близки приятели на майка ми, д-р Лилия Кайбашева, и баща ми, Проф. д-р Стефан Попов. Също така и на леля Маца и чичо Сашо Адамови, и други от общия им кръг.

Мисля, че бяха приятели още от гимназията – Втора мъжка гимназия в София (мъжете де). Колко прекрасни спомени имам от техните събирания... И още от приятелите на мама и татко, в същата група приятели: Георги Свещаров (адвокат, не са му дали да практикува, разбира се) и жена му д-р Бистра Еремиева (зъболекар, като майка ми), семейство Кацарови от Лозенец, чичо ми, д-р Петър Попов (най-последно беше шеф на Лабораторията по допинг контрол към Спортната палата), и стринка ми Ирина Илиева – Попова. Ирина беше адвокат, но никога не бе допусната

да практикува,

защото баща й, големият земеделец Димитир Илиев, адвокат и народен представител, е защитавал Никола Петков в процеса срещу него. След това лагери (мисля, Белене), изселване в село Вл. Тричков в Искърското дефиле и т.н., и т.н. Много истории и събития витаят в главата ми неразказани...”

Споменах, че леля Вера и баба Надка бяха първи братовчедки. Сиреч, деца на брат и сестра - Марийка и Георги Кръстеви. Те пък рожби на пра-пра-баба ми Хаджийка - Стоила Кръстева от с. Драгалевци, днес квартал на София. Хаджилъкът й в Йерусалим през 1929 г. бил на разноски на сина й Георги. За благодарност, че след Първата световна война, като продала фамилните земи в София, му дала пари да построи фабрика.

Та вуйчото на Красивата Надка – Георги Кръстев, с парите от ягодовите градини от с. Драгалевци чак до “Военния арсенал” (днес в центъра, зад НДК), постъпил умно, а не “традиционно”. Тоест, вложил пачките в индустриално производство, а не ги профукал по барове и локали. От имот – за имот! Купил парцел 4,5 – 5 дка в Северната индустриална зона на София и построил леярна фабрика. Точно срещу входа на Локомотивното депо, оттатък жп линията за Пловдив, близо до Митницата и Сточна гара. Точно в сърцето на кръвоносната система на България – Българските държавни железници. А докато немалката сграда се строяла, заминал до Мюнхен и Виена да специализира леярското дело. Дали е било в университет или стаж-практика в някой завод, в картичките до племеницата му в София (баба Надка) не пише. Само есенните дати и годината 1921-ва.

Леярната на вуйчо Георги беше гордост, чест и тъжна слава за цялата фамилия. Дълги-дълги години работи с различни предназначения и след конфискацията й през декември 1947-а... Представляваше масивна постройка на етаж и половина - два с формата на правоъгълник, с високи сводести прозорци, вътре павиран двор и вход с арка за камионите със суровини и продукция. Е, и за работниците, де... Над портала – шеф и администрация, отстрани и отзад – склад, работни помещения за леяри, формовчици, ковачи, стругари, фрезисти... Да дадеш работа и хляб (в хубави дни плюс прасенце и кашон с подаръци за децата по Коледа!) на 30 до 50 души за години напред, наистина е повод за чест и гордост и на фабриканта, и на фамилията. Вуйчото на баба Надка - Георги Кръстев, той един от списъка със стотици индустриалци, останали на улицата след Закона за национализация на частни индустриални и минни предприятия, Обн., ДВ, бр. 302 от 27.12.1947 г... Гротескното е, че за да няма изненади, законът е приведен в действие 4 дни преди приемането му – на 23 декември 1947 г. Тогава, по подобен сценарий на “победния 9.09.1944г.”, и Георги Кръстев бива изхвърлен на улицата и от трудолюбив, имотен мъж, е превърнат в босяк... В по-късни дни от “светлото бъдеще” вуйчо Георги се стопил и изчезнал от мъка. Като изгоряла свещ...

Зет му, чичо Богдан, както го помня, беше тих и замислен човек, по-скоро интелектуалец... Изучен стабилно в чужбина така, че след Георги Кръстев да оглави производството в леярната фабрика на ул. “Индустриална”.

Мостът “Чавдар” към кв. “Х. Димитър” и нататък, между Стара и Нова София, пък е другата ни фамилна гордост – строен е от инж. Богдан Портокалски, немски възпитаник, един от килията “Плод-зеленчук” в Софийския централен затвор.

Идеите и ръкомаханията за моста “Чавдар” започнали из потайните, “величави” дни на 1947-а. След като върнали “вожда и учителя” Г. Димитров от “почивка в Сочи” в ковчег през юли 1949-а, сладката Царска гаричка на Стара София на мястото на моста “Чавдар” в края на бул. “Дондуков” била съборена. Естествено, от чуковете и булдозерите на “народната власт”. Появил се нов, близо 2-метров “вожд” – В. Червенков, който засилил принудителния “всенароден подем”. Започнал строежът на моста “Чавдар”, който по план трябвало да завърши за една петилетка (превод: за 5 години). И тук на строителната сцена на социализма се явява инж. Богдан Портокалски. В ролята на главен инженер на обекта!

София е получила мъмрене от Кремъл, че по-добър хидростроител в Социалистическия лагер от бившия кмет (а в момента затворник) инж. И. Иванов няма. Та го вадят под домашен арест да строи каскадата Бели Искър - яз. “Сталин” – езерото Панчарево. Може би и чичо Богдан така е заслужил висшата “милост” да работи по специалността?

Огромно инженерно съоръжение като моста “Чавдар” е сложно и отговорно, колкото стена на язовир. Трябва да се внимава за всеки “Грам, стотинка, сантиметър”, какъвто бил и девизът на времето тогава, в началото на 1950-е. Отдолу минават поне 6 жп линии плюс 4 платна на булеварда между Подуяне и Сточна гара. Елегантната бетонна дъга отгоре трябва да издържа надеждно поне век напред трафика между оръфаната от авиационни бомби Стара София и бъдещите бетонни кутии – жилища от “светлото бъдеще”, което предстои... В онзи исторически момент – омърлушено и тихо работническо предградие с кални улички, зелени дворчета и тухлени къщета, зидани от самите жители плюс съседите от махалата, именувано квартал “Хаджи Димитър”.

Така-а. Почнали да копаят багерите дупки за колоните на моста “Чавдар”. Чичото на майка ми Богдан, инж. Портокалски, разбира се, е там, на обекта, с гумените ботуши, в дълбоката кал. Крещи, ръкомаха, учи се да псува – контактът с работническата класа трябва да е на ниво. Спира машините, гледа чертежите, мисли... Взима проби от пръстта, изчислява... Рехаво! Меко! Там е ниска част на София и са предимно наноси и чернозем. Скалата явно е дълбоко долу. А простичкият принцип, и без да си завършил инженерство в Германия, е “тежко стъпва върху твърдо”. Особено ако става дума за няколкостотин хиляди тона бетон и желязо! Вика сонда, върти надолу – същата работа, меко... Ако не се укрепи почвата в основите, мостът “Чавдар” ще рухне. С гръм, трясък и жертви... След изчисления инж. Портокалски разпоредил инжекции с рядък бетон в почвата под всяка стъпка за колона. За укрепване! Забавил строежа на моста “Чавдар”, докладвали го в ЦК на БКП, обяснил пред висшите другари. Проектът на колегите има някои недостатъци, наложително е да се отстранят, иначе ще рухне! Получил разрешение да продължи.

Мостът “Чавдар” бил открит навреме, през 1954 г., в чест на 10-годишнината от преврата на Девети септември под девиза “10 години свободен труд”.

Инж. Богдан Портокалски, като всеки мъж на техническата чест, по време на церемонията бил там, на моста “Чавдар”, на най-високата точка на бетонната му дъга. Ако стане авария, да е сред загиналите... Няколко дни след тържественото откриване, когато бурната радост, радио “София” и досадните журналисти се разкарали, чичо Богдан бил арестуван. Рано-рано преди съмване, с обвинение “За разхищение на народното имущество”. За оня рядък бетон, който налял извън плана под колоните на моста “Чавдар”.

Искали му доживотна присъда! От “благодарност”, че строежът е перфектен, народната власт уважила “някои смекчаващи вината обстоятелства” и му друснали само 15 години затвор. Така попаднал в печалната килия “Плод-зеленчук” на Централния софийски затвор. С някои “профилактични” участия в трудови лагери, мини и кариери за чукане на камъни и др. чичо Богдан прекарал в “изправителна среда” 7 години... Седем години! Значи е било 1961/2 година. В едно прекрасно утро в килията влязъл не надзирателят, а началникът на затвора лично. Обърнал се към инж. Портокалски само с една дума: “Свободен си!”. Ама как, защо, реабилитиран ли съм, що ли?... Кратко и строго: “Не задавай излишни въпроси! Изчезвай!”... Седем години затвор и просто “Изчезвай!”.

Простакът като такъв, обикновено възприема интелекта за слабост на характера. Но често в тоя пункт фатално и трайно греши... Мостът “Чавдар” е здрав и читав и до днес. Вече му викат Стария мост “Чавдар”, защото през 1980-а до него построиха още един - близнак. За връзка между Стара София и бъдещето.