Нацистките водачи дълго време обмисляли какво да направят с еврейското население в окупираните от тях земи. Един от плановете бил евреите да бъдат изселени от Европа в Сибир след окончателната победа над Съветския съюз. Тази идея отпаднала със затъването на Вермахта из калните пътища на Русия. Друг план, звучащ абсурдно, но разискван сериозно от един от архитектите на холокоста Адолф Айхман, бил те

да бъдат депортирани

с кораби на остров Мадагаскар. Морската блокада, която съюзниците наложили на нацистка Германия, осуетила изпълнението и на това начинание. Така, без да е изцяло ясно по чие предложение, на 20 януари 1942 г. на конференцията край езерото Ванзее нацистките лидери взели т.нар. от историците "Окончателно решение" на еврейския въпрос. То било всички евреи в Европа да бъдат избити. Интересен факт е, че на конференцията присъствали сравнително по-нископоставени нацисти, които били по-скоро главните чиновници, отколкото господарите на Райха

Изпълнението на новата задача нацистите поверили основно на фанатично верните есесовци. С характерната си германска практичност те избрали няколко локации на територията на днешна Полша, в които да бъдат изградени лагери на смъртта. В тях не се планирало да има трудещи се затворници, както било в Аушвиц. Всички пристигнали там били директно изпращани в газовите камери. Първият такъв лагер е Хелмно в днешна Западна Полша. Той оперира още преди взимането на "Оконателното решение" от нацистките лидери. Там жертвите на нацизма са умъртвявани чрез т.нар. "газвагени" – камиони, чийто изгорели газове били връщани в кабината с пътниците. Жертвите на този метод за масово убийство са лъгани, че ще бъдат транспортирани до друг лагер. В крайна сметка, веднъж качили се на "газвагена", това се превръща в тяхното последно пътуване.

След взимането на "Окончателното решение" започнала и много по-мащабната операция "Райнхард". Това било кодовото име, което германците използвали за

избиването на полските евреи

За целта нацистите имали нужда от много по-ефективни и масови начини за масово убийство. Затова били създадени три нови големи лагера на смъртта – Собибор, Белжец и Треблинка. И трите места са избрани така, че да са в закътани местности, но да има добри жп връзки до тях. В тези лагери са изградени газови камери, в които депортираните евреи били избивани чрез изгорели газове от двигател с вътрешно горене. Преди да бъдат вкарани в газовите камери, жертвите са лъгани, че ще си взимат душ. Треблинка е използван за унищожаването на Варшавскато гето. Той бил вторият най-смъртоносен лагер след Аушвиц, като в него били избити над 800 000 души. В Белжец загинали над 600 000 души от Източна Полша, а в Келмно –

320 000 от западните части

на страната

Колкото и да били ефективни обаче, нито един от тези лагери не успял да надмине Аушвиц-Биркенау. Там само за 56 дни през 1944 г. са избити над 430 000 унгарски евреи. Аушвиц бил сборният пункт за цяла Европа – от Германия, Балканите, Франция, Италия.

Въпреки огромните мащаби на престъпленията в лагерите на смъртта, почти до края на войната съюзниците нямат официална информация за съществуването им.