Спомням си ноември 2017 година. Тъкмо се бях прибрала от Босна ( снимки на документалния ми филм за войната ). Неглижирах тогава молбата на майка ми да остана в България, дядо пак беше приет в болница за лечение от псориазис. Въпросът защо лекарите не му казаха още тогава, че се е разболял от рак, все още виси във въздуха. Истински се надявам горчиво да се разкайват, че не положиха усилия да го спасят, а само гледаха колко пари да изкопчат от него. Когато се прибрах в Пловдив, вече го бяха изписали и той си беше вкъщи. Двамата с баба имаха 60 годишен брак. Все още спяха прегърнати на голямата им семейна спалня. Компания им правеше кучето ми. Завещах им го преди 8 години и дядо го гледаше като за бебе, а то го следваше неотлъчно. Аз останах без баща на 17 и за мен винаги се е грижел дядо ми. Плащаше ми частните уроци, караше ме на училище, осигуряваше ми почивките на морето, купуваше ми дрехите, телефоните... Имах си всичко, бях неговата малка принцеса, остави ми и две къщи наследство.

И макар вече да бях минала 30 години, за всеки празник с баба ми даваха общи пари, да си купя нова чанта. Та в онзи ноември, няколко седмици след рождения ми ден, дядо искаше да ми даде пари само от него. Никога няма да забравя как ме прегърна в коридора преди да тръгна за София. Стискаше ме много силно, не искаше да ме пусне. Притесняваше се как се оправям сама и пак ми каза “Ако ти е трудно, се върни при нас. Няма да те оставим гладна.”. Бях му разказала преди три години за непристойното поведение на един мъж към мен на едно служебно пътуване и той искаше да го намери и да му разбие носа, защото никой нямал право да ме разстройва.

Днес, дядо го няма. След смъртта му, за която майка ми ми съобщи няколко дни по-късно, тъй като пак имах важен служебен ангажимент и се страхувала, че ще го отменя като разбера, аз се върнах в Пловдив. Заварих баба на спалнята, а на възглавницата на дядо, беше сложила неговия некролог. Кучето лежеше разплакано в краката й... На нощното шкафче все още седяха американските кремове за псориазис. И вестниците. Дядо обичаше да чете всички новини. И да гледа мачове... Двамата редовно се караха кой какво ще гледа и затова в тяхната спалня имаше два телевизора.

Днес трудно се връщам в Пловдив. Просто раната ми е още много дълбока. Спомням си, че когато татко почина, отново от рак, избягах в София. Просто не мога да гледам празните им места вкъщи. За мен и двамата някъде са заминали и един ден пак ще бъдем заедно.

И понеже казват, че съм се превърнала в изключително безкрупулна и лишена от емоции, всъщност изобщо не е така. Просто не обичам някой да злоупотребява с личната си трагедия с цел будене на съжаление. А такива има много. Да, към тях изпитвам само презрение.

Не ви разказвам всичко това, за да ви стане мъчно за