До вчера само бях чувала името на Яна Язова, ужасно талантлива българска поетеса и писателка и невероятно красива. След отказа й да напише стихотворение за Георги Димитров, тя става жертва на репресиите на Народния съд след 1944 година. “Щом мястото на разбойника с револвер в ръка е в затвора, разбойникът с перо в ръка не може да се остави свободно да вреди на народа.”. Тези думи са изречени от същия, за който са заставили Яна Язова да напише ода. Респект към избора й да не се превръща в слуга на комунистическия режим, по времето на който от всеки ъгъл дебнат доносниците на Държавна сигурност, готови да те предадат, продадат и убият - “ в полза на народа”.

Дамгосана от партията майка и Народния съд, който по-скоро прилича на касапница, с “буржоазна” писателка и “враг на народа”. След 1944-а комунистите ликвидират всички действащи писателски организации и Клуба на българските писателки. Ако не пишеш в полза на партията, няма да пишеш изобщо. Яна Язова продължава тайно твори разказите си за зверствата, причинени от партията майка. Написва и още три книги - “Левски”, “Бенковски” и “Шипка”. И умира. Сама при неизвестни обстоятелства. Не се разследва убийство, защото трупът й е открит почти разложен в дома й. Но върху тялото й има следи от насилие. Изчезват и ръкописите й.

Но кой от младите днес знае коя е Яна Язова? Кой и защо я скри?

Безчинствата на комунистите на могат да останат скрити завинаги. Дори да си убил творец, трудът му остава и крещи. А винаги ще се намери някой, който ще рови в историята.

*От фейсбук!