Милиционер охраняваше Оля на гарата – видяхме се само за две минути

Русо, късо подстригано, в сиво-синя униформа, в пола... Добре опънато парче плат над коленете, с цепка отзад и акценти по извивките. По-скоро палава дрешка на сговорчива девойка... Но тук, на границата на Румъния с Великата съветска страна, съвсем не ти е до шеги.

Особено ако в международния вагон без купета пред "сепарето" ти се е изпънал съветски офицер – млад, строен, сдържан, в ботуши до коленете и с петолъчка на челото. А зад рамото му наднича красива руса принцеска, но не с коронка или венче от цветя на главата, а с военно кепе пилотка... "Пас-контрол" –

проверка на документите!

Сега съм на 14. София, "Мостът на дружбата" към Варшава. Но това лято обиколно – през Украйна. За да видим за пръв път на живо СССР. Моето ученичество обаче е с леко предимство. След участие в модната пощенска мистификация "Здравей, непознато другарче" съм получил покана. А мама е леко гузна, защото или е спестила пари, или не е успяла да вземе виза за Съветския съюз. За подобни услуги организираното гражданство ползва намалението Влак на дружбата – в групи, с партиен отговорник, под строй и час. Наша милост от ул. "Дунав" 36 като служител на БДЖ с дете веднъж годишно имаме право на безплатен билет плюс половин цена за невръстен, докъдето возят железниците на социализма. И сме само

транзит за Полша през СССР

Гледат ни строго, Прекрасната Дора обяснява на почти перфектен руски език колко сме кротки и дружелюбно настроени, а аз искрено се срамувам. Въпреки че няма пред кого – вагонът е празен. Зелени кожени сепарета с бели перденца по прозорците, два-три куфара и ние – някакви загадъчни субекти с документи "Транзит" и подозрителни лингвистични умения.

Диалогът свършва. Продължил е цели 15 минути. Граничният офицер започва да разглобява-сглобява паспортното гише на гърдите си. Много интересни чанти-бюра имат тези фуражковци. Нещо като куфарче за фотоапарат, закачено на врата. Само че капачето се отваря напред, твърдо е и се превръща в масичка за един паспорт. Служителят откачва един от печатите вътре, плясва го на документа и ти го връща: "Пътувай, пътнико! И внимавай в картинката!"

Вяло отдаване на чест и някакво "Добро пожаловать". Но бръснатият, лъснат и умит таваришч, вместо да връчи паспортите на майка ми, небрежно ги подава през рамо към сладката "проводница". Така наричат стюардесите по железниците във великата Рус.

Шефът на пътуващия рок фест "Из Европа с железнични вагони", Прекрасната Дора, вече е минала с усмивка не една и две граници. А сега мига като след рязане на лук... Да те арестуват на съветската граница, съвсем не е като да береш теменужки по изгрев-слънце... Но запазва втрещено мълчание. В очакване на най-лошото.

Сега внимание! В този напрегнат психологически момент късата руса пола взе...

да разкопчава блузката си...

Тия другарчета не ни разбраха нещо, май? Стана тя, каквато стана. Офицерът пружина още повече се опъна към фуражката и покрива на вагона. Ни мига, ни мърда. А сладурчето, вече пред три ококорени погледа (и аз ще зяпам, я!), стигна до копчето за сутиена си, пое документите от вдървената служебна ръка на колегата и внимателно ги натика... Ох, извинете! Натика документите ни "Транзит" в най-удобния женски тайник, в калъфа на сладките си портокалчета. С ледено изражение, без намек за каквото и да е удоволствие, закопча ризката и звънко ни уведоми:

- Ще си получите паспортите на границата с Полската народна република! Дотогава

слизането от влака е забранено!

Във вагона има тоалетна и автомат за питейна вода. Ако нямате храна, ще получите от проводницата, тоест от мен. Приятен път!

Киселото сладкишче от влака е къде-къде по-барнато от учителката ни по руски в София. Може би затова му разбирам всяка дума без грешка... Момент, руски език?!... Откровено и настойчиво, да! Дори три пъти "да", като добавя и първото условие "задължително"...

Всеки български ученик, като верен и вечен поданик на Съветската империя, от 5-и до 11-и клас включително трябваше да изучава руски език. Задължително, по държавната просветна програма. Несъмнено това го улесняваше да чете купищата съветски книги, вестници, списания, които се изсипваха в "суверенна" България. Застанал на прозореца към света с руска книга в ръка, подрастващият се увличаше по идеите на социализма и се ограмотяваше правилно.

Владеенето на руски език несъмнено му помагаше да гледа с интерес и петъчната тиви програма на единствения национален канал. В петък вечер тя бе руска, на руски език и се ретранслираше директно от Москва.

Вместо тъпото българско "По света и у нас", което откровено си признава, че сме

туземци на отчаян остров,

централните им новини се наричаха "Время". Тран-та-ра-ликаше някаква възходяща и оптимистична музика като при изстрелването на космически кораб. А по-голямата част от София си почиваше с изгасени телевизори... Не стига тая радост, ами по интернационална солидарна линия ни караха да пишем и получаваме писма от "непознати съветски другарчета". Просто няколко пъти в годината класната ръководителка изсипваше на първия чин сериозен куп писма и ни ги разпределяше "на калпак". Имаше обилие, защото и съветските другарчета ги караха да пишат усърдно. И искрено... В крайна сметка се завихряше цяла снежна лавина от невинни детски заклинания "За мир и дружба между народите".

Един прекрасен следобед се включих пощенски в международната солидарност и аз. Отвърнах епистоларно на момиченце от Лвов в Украинската ССР. То ми бе задало запознанство "по еталон" - сиреч с писмо шаблон до всички желаещи. И на масата в кухнята Георги от Народна република България писа: "Здравей, Оля! Аз получих твоето писмо и много се зарадвах, че ще мога да ти помогна. Казвам се Георги и съм ученик в 7 "б" клас на 131 у-ще в София.

Постарах се да отговоря на въпросите ти:

2) “Златното момиче” е М. Гигова.Тя е абсолютен световен шампион по художествена гимнастика. 3) Най-видните български актьори са: В ТЕАТЪРА - н.а. А.Карамитев, н.а. Л. Кабакчиев... (и още10 изброени имена); В ОПЕРАТА - н.а. Н. Гяуров... (следван от още 6); В ОПЕРЕТАТА - н.а. М. Балканска (в компанията на други четирима); ЕСТРАДНИ ИЗПЪЛНИТЕЛИ - з.а. Л. Иванова, з.а. Е. Димитров, н.а. И. Чмихова.

4) 9 СЕПТЕМВРИ – това е датата, на която през 1944 г.

ние сме се освободили от фашистко робство;

3 МАРТ – на тази дата през 1878 г. е бил подписан Санстефанският мирен договор между Русия и Турция. 3 март се счита за датата, на която сме се освободили от jурско робство; 24 МАЙ– празник на българските просветители Кирил и Методий. Това е празникът на културата в България; 1 МАЙ, 7 НОЕМВРИ, 8 МАРТ– това са международни празници.

5) СЛЕД 9 СЕПТЕМВРИ 1944 г. българските трудещи добиха големи успехи. По-важните са: Новият социалистически град, дело на българските младежи, наречен на нашия вожд Г. Димитров – Димитровград. Той се намира на р. Марица в Южна България; Металургичният комбинат “В.И.Ленин”. Той се намира близо до Перник; Металургичният комбинат “Кремиковци” е рожба на българо-съветската дружба. Намира се близо до моя роден град София.

В София живея и се уча. Тази година започнах да посещавам кръжок по графика и скулптура в Двореца на пионерите. Баба ми го нарича “Семинарията”, около него има гора и дотам се стига с трамвай №2. Занятията се провеждат в малка къщичка сред обширно опитно поле. Тук пионерите от София идват да копаят и да се обучават на земеделие... Мила Оля, от писмото ти разбрах много интересни неща за твоя роден град Лвов. Моля да ми отговориш на въпроса имате ли в Съветския съюз такива опитни полета като нашето в Двореца на пионерите?... Сърдечни поздрави, София, 1971 г.”

Ярък историко-географска трактат! Трепет в пионерското сърце! Нема що...

Железните пътища на Съветския съюз... Според уестърните индианците наричали първите парни влакове в Дивия запад “Железни коне”. Безкрайният жепе транспорт на съветска Русия, ако човек можеше да се шегува тук, би бил “Летящи сибирски мечки”. Линиите на Советские железные дороги са с

около две човешки педи по-широки

от другите.

Това прави влаковите композиции от Черно до Японско море по-устойчиви, по-тежки, уникални и недостъпни за останалия свят. “Ето, вече повече от час сме застинали на тази гранична гара, вокзал Унген. Проверени, сме заключени и във вагона, и в сутиена на стюардесата. А влакът не потегля. Само се чуват някакви гласове отвън, контролни почуквания по колелата... И пак тишина. По едно време вагонът

тръгва не напред, а нагоре

Сега пък какво ли ще ни правят?! Прекрасната Дора, в качеството си на инженер-конструктор на вагони в БДЖ, тихо ме ограмотява: “Сега повдигат каросерията с кран” Ама това са десетки тонове желязо?! “Сменят шасито отдолу под вагона с друго, по-широко... Бях чела само... Ела да погледнем през перденцето.”

Гаровият пейзаж през стъклото бавно потъва надолу. Може би метър, метър и нещо. Прозорците се вдигат като на ул. “Дунав” – поглед от висок партер към двора... Жепе стюардесата се е разкарала някъде. Може би се е метнала в пощенския вагон с напереното офицерче между колети и други пратки. Извън устава, да се погъделичкат в името на родината. Щото в специалното купе може да ги хванат. Блазе му!... Провинция, тишина, социализъм... Времето се премества в пространството не с минути, секунди или часове, а с цели “петилетки”- стрелката се мърда на пет години веднъж. Тик-так - от конгрес до конгрес... Жепе конструкторът тихо продължава лекцията в ухото ми:

“Правят го за сигурност. За национална сигурност. Всеки, който дойде с влак до границата им, е дотук! За да продължи навътре, трябва да “обуе” други колела. Час, час и нещо е нужно за сменянето на шасито. Тук се решава с добро или зло пристига чужденецът в съветска Рус...

Нататък страната е огромна

Иди го гони!... Много им е помогнало през Втората световна война. Измислили го още през 30-те, по времето на Сталин. “Преобуването” на железницата било в стратегията за защита при евентуално нападение. Умно е... Днес вече имат жепе транспорт и през Сибир, и до Далечния Изток. На тяхна територия обаче само руски композиции, за чуждите – специални “тарлъци” от метал.” Мама Дора е доволна, че е вляла нова доза знание в хармонично развиващото ми се сиво вещество.

Хеле, тръгнахме! През великата Съветска страна... Арестувани в жепе вагона. Вратите и прозорците заключени, бели перденца на стъклата, сам-сами в новото приключение... Пълна скука... Русото сладурче в униформа се е изпарило, Прекрасната Дора вече си е изнесла лекцията и няма с кого друг да си побъбри, моя милост се е одрямал от монотонното потракване на колелата... Вдишва любимия мирис на железници... Странно. На различните места пътническите вагони ухаят различно – поели са нравите и нивото на цивилизация от съответната страна. Въздухът, билките, горите, кухните, баните на народа домакин са оставили

тънкия си специфичен отпечатък

в пътуващата къща за гости.

Не я свърта вече Дора, та дяволито ми смига: “Я да погледнем какво става навън.Сами сме.” Лекичко подръпваме едно перденце и залепваме носове на прозореца. Линията на влака е повдигната над долината и всичко е като на длан... “Летящата сибирска мечка” трака и фучи. Мирише на локомотив, спирачно масло, загрято желязо, напоени с мазут траверси, електричество, прах от натрошените камъни под релсите, далечни непознати страни... Удоволствие велико, като пръски вода и слънце на палубата на кораб.

Мамо, какви са тия дървени къщи наоколо?! Като бараки от греди?! И

покривите им са от слама?!

Такива съборетини няма по нашите села?... Виж и каква кал газят помежду им!... “Не са от слама покривите, а от тръстика. Традиционни руски къщи, дървени... Стара технология. Заради тях и селата им се наричат “деревня”... Ама вчера в Букурещ, в Музея на селото, тоя в парк Херестреу, бяха същите?! Пишеше, че са от 17. век! Сега сме 20-и, нали?... “Тихо, Жорко, тихо... Явно хората тук си живеят в тях. Виж, някои комини пушат”...

-Закройте окно немедлено! Это запрещено! (“Затворете веднага прозореца! Това е забранено!”) – спипаха ни...

Покаяхме се... Младата сърдита стюардеса се настани в насрещното „сепаре“, да ни пази от нови волности и щуротии. Смелото ни прегрешение обаче бе обърнато в блестящ стратегически маньовър. Мама Дора порови нещо из чантата си и при първи полъх на разведрение откъм красивото личице, се залепи до момичето в униформа. Лукава като циганка гадател на пазар, зареди руски думи, кресливи като пуйчета:

-Товарищ проводник, хочу рассказать Вам что-нибудь о Болгарии. Можно присесть? (“Другарко служител във вагон, искам да ви кажа нещо за България. Мога ли да седна?”)

Русото кимна, видя в ръцете на Прекрасната Дора сувенирче с розово масло, две-три тоалетни кърпички “Българска роза”, сапунче... Мама й ги връчи тържествено “На память!” Сладкогласата пак припомни, че са колежки от братските социалистически железници. Отново разказа тъжната история на Георги от София и Оля от Лвов, които няма да се видят... За да е още по-убедителна, извади и две-три писма между потърпевшите, зачете в превод. За финал го удари на молба:

- Милая девочка, отпустите сына, пожалуйста, на 2 минуты на вокзале во Львове, чтобы встретиться с Ольгой. Она ждет его! (“Мило момиче, моля Ви пуснете сина ми само за 2 минути на гарата в Лвов! Да се види с Оля... Тя го чака!”)

И ето го, моля ви се, аз ,Георги Храбрий, на перона на гарата в Лвов. С празно шише в ръка “да налее вода”. Под конвой от руса, крачеща като войник стюардеса, с документи в... ох!, сутиена й... Дора е заключена във вагона за гаранция, че няма да драсна незаконно към Сибир... Който му е смешно, моля! На мене хич... До чешмата се е свила Оля, “непознатото другарче” от СССР, пазена от милиционер. Може би “товарищ вагонщик” се е обадила по служебното радио, че чужденецът идва? Не знам. Просто съм си глътнал граматиката...

Все пак си разменихме по две-три изречения с Оля. Сухо, на пресекулки... Подадох й подаръчетата. Съжалих, че дълго не е могла да отиде до пощата заради придошлата река. Благодарих й, че е успяла за срещата ни в град Лвов. Тя дори опита да се усмихне между плитките и милиционера. Налях вода в шишето. Толкоз. И кой откъде е...

Съвсем сигурно съм проспал границата с Полша. Вдигали ли са влака с кран, сваляли ли са ни, кои железници са по-добри... Нищо... Мъгла! На другия ден ми идеше да целуна Варшава.