Защо името ни е натоварено с толкова негативно значение, анализира новата книга на Енрико Теста

Българско мнозинство, българска следа, български указ... В италианския език няма друго име на народ, което да съпътства толкова негативни изрази като “български”, обобщава в новопубликуваната си книга Енрико Теста, професор по история на италианския език в Университета на Генуа.

В “Български”, историята на една дума с лоша слава”, която се продава отскоро по книжарниците на Ботуша, изследователят анализира откога и как се стига до дискредитиращата употреба на този етноним.

Използването на имена на народи по обиден за тях начин е с широк обхват. От една страна, са феномените на явна нетолерантност, формирали се на базата на расистки предразсъдъци като евреин, негър и бедуин, но също така Неапол и албанец. Авторът напомня и за някои доста разпространени начини на изразяване в италианския език, които съществуват и до днес, като “да псуваш като турчин” или обиди от сорта на “монголец” и

“монголоид”,

т.е. идиот,

“португалец”,

т.е. гратисчия

в градския транспорт. Във всички тези употреби на етноними в италианския език обаче не се вписва повсеместното използване на “български” в политиката, медиите и разговорната реч, затова проф. Теста го определя като аномалия.

“Български” е символ на нещо тъжно, сиво, вяло, както и на злоупотреба с власт и на измама. За да разбере защо това е така, авторът тръгва от раждането на един безкрайно известен в Италия израз – българско мнозинство. Неговият произход може да се търси в 1989 г. - тогава на 13 май в Милано се провежда конгресът на Италианската социалистическа партия, когато Бетино Кракси е преизбран за лидер с 92,3% от гласовете. Доволен от това, той възкликва: “Другари, въпреки че от този български процент се чувствам малко неловко, съм ви безкрайно благодарен”, както ще го цитира и в. “Аванти”. Така в крайна сметка в повечето италиански речници след първото значение “от България” за думата български открай време фигурира и другото значение за

нещо, свързано

с деспотичност,

за особено твърд и диктаторски характер, какъвто е имал сталинисткият комунизъм в България през втората половина на миналия век.

Енрико Теста припомня и как още от 1985 г. “български” започва да се употребява в италианския език със смисъл на недемократичен, авторитарен, репресивен, а когато става въпрос за избори – като за управлявани от горе и лишени от свободни дебати.

Вярно е, че по времето на съветския блок България беше особено привързана към СССР, но и други режими по онова време бяха не по-малко авторитарни. Тогава как така се наложи именно прилагателното “български”, а не това на името на някой друг народ, пита се изследователят, който припомня и че то не съществува в други езици като английския или испанския например. На всичко отгоре въпросните авторитарни режими са отдавна заровени в миналото и въпреки това изразът “български” продължава да се употребява и днес.

Енрико Теста се рови и в миналото на българския народ, в произхода на тази следа, водеща към “степи и планини”, намеквайки за дошлите от Централна Азия прабългари.

Разхождайки читателя из над хилядолетния път на България, Енрико Теста прави лингвистичен, исторически и културен анализ, но същевременно и критикува “системата от стереотипи и на всичко онова, което изглежда очевидно, но всъщност не е такова”. 

Изследователят изтъква и как през май 1943 г. България е била единствената балканска страна, опълчила се срещу националсоциaлистическите планове, свързaни с евреите. Въпреки влизането в сила на расистките закони както правителството, така и населението в България отхвърлиха единодушно депортирането на българските евреи, припомня той.

И въпреки това арогантността на догмата и на обществото на медиите не вземат предвид тези факти. Вместо това предпочитат да се доверят на други изхабени формули, които изравят примитивни елементи и предразсъдъци. И така

продължават

да смятат

българите за

“онези странни

хора”,

по подобие на Волтер. Или с други думи, мислят ги по-скоро за ориенталски трън, и то от бедния Ориент, в тялото на Запада.

Авторът стига до извода, че при изработването на клишетата днес са се насложили както убеждения и вярвания от по-близкото минало като студената война и от съвременната ситуация на България, така и от много далечна дата и всички те действат върху колективното съзнание. Оттук идва и културната перспектива (на знаци, думи и мнения), в която доминира представянето на задръстващи съзнанието и досадни аспекти от сегашното време, които се изправят пред нас като фикс идеи. Въпреки че става въпрос за далечно съдържание, което вече не съществува и което Западът е споделил, той предпочита да не го помни.

Подчинявайки се на принципите на конформизма, машината за митове и нейните автоматизми реализират постановката около думата “български”, която е удобна реалност във формите на комуникиране.

Това е сценарий, който изглежда като нелепа и гротескна реалност пред нуждите и днешните конкретни проблеми, пред фактите от историята и нейните нереализирани надежди. Човешки драми от третото хилядолетие са облечени на сцената в сиви средновековни дрипи, а примитивни парчета са сглобени в пластмасова конструкция - инерцията на мисълта и управлението на архивите на разговора я правят опортюнистично удобна за всеки случай, анализ и новина, заключава авторът.